Майките на Мунк. Значи все пак е права.
— Да, разбирам — каза Мунк по телефона. — Но не се тревожи, както ти обясних, това е лична работа. Имаме по-важни задачи. Какво? Да, човек може да полудее. Какво? Да, получих я от една приятелка от интернет. От Швеция. Какво? Казва се Маргрете нулаосем. Но не се притеснявай. Да, да, разбирам. Ще говорим по-късно.
Мунк се засмя и върна телефона на Миа.
— Какво има?
— Нищо особено, говорихме по личен въпрос.
— Добър е — отсъди Миа.
— Кой? Габриел ли? Да, абсолютно. Харесвам го. Радвам се, че този път случихме на човек.
Миа взе още едно драже и свали малко прозореца.
— Разбра ли нещо? Исенгран Форт?
— О, да — кимна Миа.
Разказа му какво е научила от Габриел току-що.
— По дяволите — промърмори Мунк. — Значи наистина е свързано с мен. Аз съм виновен за смъртта на момичетата.
Той стисна очи и удари волана с ръка.
— Не знаем със сигурност — изтъкна Миа. — Колко време ще пътуваме?
— Час и половина — отвърна Мунк.
— Значи, ще подремна малко.
— Умно — отбеляза той. — Подремни и за мен.
50.
Пристигнаха до полицейските заграждения при изгрев-слънце. Мунк показа картата си и млад полицай с разрошена коса и вид на току-що събудил се им даде знак да продължат. Паркираха колата пред малка червена къща, „Кафе Гелайен“, където ги посрещна Къри и им посочи пътя покрай стария каменен зид. Миа съзря променадата на другия бряг на реката. Майката и лелята на Едвард Мунк. Лаура Катрине Мунк и Карен Бьолста. Тя знаеше доста за автора. Повечето жители на Осгорщран бяха добре осведомени за личността му. Сега в малкото градче се гордееха особено с факта, че Мунк е живял там. Някога обаче изисканите дами обръщали отвратени парасолите си към отблъскващия художник. „Не е ли типично“ — помисли си Миа в момента, в който забеляза бялата найлонова палатка, опъната от криминалистите. Приживе са го ненавиждали, но сме забравили този факт. Това ли е съдбата на всички велики творци на Норвегия? Трябвало е да умрат, за да ги оценим. Хвана се, че мисълта не е нейна. Беше на майка ѝ. Изкуството и литературата винаги бяха на почит в дома, където бе прекарала детството си. Често седеше край кухненската маса и слушаше майка си да разказва, почти като в клас. Сигри и Миа бяха ученички, всяка пред своята купичка с овесени ядки, а майка им — ревностната учителка.
Къри имаше изненадващо бодър вид и говори през целия път до палатката. Опитният полицай правеше впечатление на студен и корав с плешивата глава и набитото си тяло, но Миа знаеше, че не е такъв. Къри бе изключително способен и имаше голямо сърце, въпреки че изглеждаше, а и често се държеше като булдог.
— Двама абитуриенти. Двойка. От гимназия „Глемен“. Не бяха на себе си, така че ги изпратихме вкъщи.
— Нямат връзка с престъплението, нали? — попита Мунк.
— Не, не, едва говореха. Никога през живота си не съм виждал толкова трезви абитуриенти. От гледката, предполагам, алкохолът се е изпарил през порите им.
— Има ли свидетели от съседните къщи? — поинтересува се Миа.
— Още не — повдигна рамене Къри. — Полицаите от Фредрикста в момента тропат по вратите. Но се съмнявам, че ще изскочи нещо.
— Защо? — учуди се Миа.
— Сериозно ли питаш?
Къри се усмихна кисело.
— Нямаме работа с аматьор, не си ли съгласна?
Стигнаха пред палатката. В този момент оттам излезе възрастен мъж в бяла найлонова престилка, покриваща цялото му тяло. Миа се изненада да види познато лице. Бе работила по много случаи с криминолога Ернст Хюго Вик, но мислеше, че отдавна се е пенсионирал.
— Мунк. Миа — кимна им Вик.
— Здравей, Ернст — поздрави го Мунк. — Чак от Осло ли те извикаха?
— Не — въздъхна криминологът. — Бях се скрил на вилата си, за да ме оставят на спокойствие, но не помогна.
— Какво имаме? — попита Миа.
Вик свали бялата найлонова качулка и ръкавиците. Запали цигара и изстърга с крак малко пръст от ботушите си.
— Не са отдавна тук. Лежали са така, предполагам, не повече от час, преди да ги открият.
— А часът на смъртта?
— Същият — отново въздъхна Вик.
— Тук ли са били убити?
— Така изглежда, но преди да направим аутопсия, нищо не е сигурно. Що за чудо е това, Мунк? Не съм попадал на нещо толкова странно. Честно.
— В смисъл? — поинтересува се Миа.
— Ами. — Вик си дръпна от цигарата. — Как да кажа? Прекалено е чисто за ритуално убийство. Момичетата са нагласени и измити. Наконтени. С ученически чанти. И после тази свинска глава? Един дявол знае защо. Можете да хвърлите едно око. Аз имам нужда да си отдъхна.