52.
Миа стоеше на тротоара пред сив блок в западната част на Осло с усещането, че някой я наблюдава. Откакто дойде в града, това се случваше не за първи път — да изпитва отвратителното чувство, че я следят. Приписваше го на параноя. Напълно нормално за човек в нейното положение. Само не биваше да му позволява да се загнездва в нея. Не се тревожеше особено, не това бе причината, но, дявол да го вземе, все едно. Огледа се, ала не видя никого. Наоколо улиците бяха съвсем пусти.
Преместиха момичетата в несъществуващо жилище във „Фрогнер“. Несъществуващо — в смисъл, че не беше регистрирано. Не и в официалните архиви. Предишната вечер ги бяха скрили в апартамент в източните покрайнини на града, но Мунк не се чувстваше сигурен и искаше да ги премести. Сега използваха жилище, запазено за политици и други високопоставени гости, нуждаещи се от защита, Мунк обаче дръпна няколко конеца, без да вдига много шум. Държеше възможно най-малко хора да са замесени. Наистина започваше да развива параноя, но Миа го разбираше.
Тя извади таблетка за смучене от джоба си и се огледа в двете посоки на улицата. Нямаше никого. Нито една кола. Нито един разносвач на вестници. Беше съвсем сама и абсолютно сигурна, че никой не е видял момичетата да влизат в жилището.
След няколко минути дойде Мунк. Запали цигара и прокара ръка през косите си.
— Съжалявам — каза Миа.
— Не, вината е моя — възрази той. — Аз просто… знаеш.
— Спокойно — кимна тя.
— Сами ли сме?
— Така мисля. Не видях никого. Горе всичко ли е наред?
Мунк вдиша дълбоко дима от цигарата и погледна към четвъртия етаж.
— Отлично. Мириам ми е сърдита, но ѝ влизам в положението. Надявам се да разбира, че само искам да ѝ помогна.
— Разбира, естествено — увери го Миа. — Просто точно сега ѝ идва малко в повече. Когато всичко свърши, ще ти благодари.
— Не знам. Трябва да ѝ кажем, че няма да може да се омъжи.
— Да отмени сватбата?
— Разбира се.
— Трудно ще я убедим — поколеба се Миа.
— Сто човека в една църква? И всички, свързани с мен. Изключено е да го допуснем — отсече Мунк.
Нима това не е игра? Той си играе с нас. Тя си играе с нас. Как се обира банка? Като взривиш сграда на същата улица. Извършителят е наясно точно какво прави. Тя е наясно. Нещата са по-дълбоки от убийството на четири момичета. От убийството на десет момичета. Някой го бе следил в продължение на много години. И знаеше кое е най-болезненото му място. Как да предизвика най-голямо объркване. Хаос. Страх. Миа не беше спала повече от четири часа за последните три денонощия и това започваше да ѝ се отразява, усещаше го. Трудно ѝ бе да мисли логично.
— Кой е в офиса? — попита Мунк, след като се настаниха в колата.
— Лудвиг, Габриел, Къри, мисля — отвърна Миа.
— Микелсон иска да ме отстрани. — Мунк запали цигара, без да отвори прозореца.
— Откъде знаеш?
— Ти какво би направила?
Той я погледна с почти мъртви очи.
— Щях да те отстраня — отговори Миа.
— Разбира се. — Мунк продължи към „Марибуесгата“.
— А ти какво мислиш?
— Как така какво мисля?
— Ами въпросът е оправдан. Работим по изключително тежък случай. Убиецът заплашва лично теб. Ще съумееш ли да останеш обективен? Да се абстрахираш от чувствата си? Не ми се вярва.
— Ти на чия страна си? — изсумтя Мунк.
— На твоя, естествено — отвърна Миа, — но въпросът е основателен.
— Вече е лично. — Той присви очи. — Никой няма да тормози семейството ми, без да си плати.
— Виждаш ли?
— Какво?
— Едно такова изказване пред Микелсон и готово!
Миа прекара пръст през шията си, за да онагледи какво има предвид.
— Ха! — изсмя се Мунк. — И на кого ще възложат случая?
— На Венгор.
— Да, сигурно.
— На Клокервол тогава.
— По дяволите, Миа! От кой отбор си?
— Само казвам, Холгер. Има и други. Разумно е да се оттеглиш.
Мунк помисли малко, преди да отговори.