— Познаваш ли и можеш ли да си спомниш Аросио Ле Франко? — попита ме, без да се церемони.
Все още предпазливо отговорих, че не знам.
— Сигурен съм, че ще си спомниш, ако се замислиш — каза спокойно мъжът.
В поведението му имаше изтънчено настояване, което ме затрудни. Повторих, че не помня никого с това име.
— Все пак познаваш ли някого там долу? — попита той. Тъкмо щях да отговоря, че не знам, когато изведнъж започнах да накуцвам и мъжът ме сграбчи. Той подхвана една от ръцете ми, а аз почувствах, че някой друг подхвана и другата. Започнаха да ме влачат по посока на нещо, което изглеждаше като три ясни точки светлина. Започнах да се боря и когато накрая разбрах, че губя, си спомних за ползата от сигнала „връщане към материалното“. Придвижих се рязко встрани и не след дълго бях обратно в офиса си и във физическото си тяло. Бяха ме объркали с някой друг.
И другото мое посещение имаше „човешки“ качества. Пристигнал бях на място без особени белези и тъкмо се чудех какво да правя, когато една жена се приближи към мен.
— От Църквата съм и дойдох да ви помогна — каза спокойно тя.
Тя дойде съвсем близо и веднага усетих женствеността й, но се отдръпнах, защото не мислех, че Църквата има предвид този вид помощ. Не бях прав.
Като свършихме, аз й благодарих. Обърнах се и видях един мъж, който стоеше съвсем наблизо и наблюдаваше.
„Заговори“ със силен глас, тежко и със сарказъм.
— Е добре, сега вече си готов да научиш тайните на вселената, може би?
Попитах го кой е, за да скрия смущението си.
— Албърт Матър — почти го изстреля. Останах с впечатлението, че той вика мен с това име.
— Надявам се, че си готов — продължи той, а гласът му се извисяваше от гняв. — Защото никой не си направи труда да ме уведоми, докато бях обратно там.
Не чух останалото. Беше като грохот от статична интерференция. Отдалечих се, без да съм сигурен в какво би се превърнал гневът му, и се върнах без други случки към материалното. При проверката не намерих забележителен исторически документ за Албърт Матър, който явно не бе роднина с министър Котън Матър от осемнайсети век.
Други мои преживявания в Място II са били по-приятелски, както съм отбелязал някъде. В повечето нямаше забележими следи за това какво ме привлича към някои от странните ситуации. Вероятно и това ще дойде някой ден.
Две необикновени повтарящи се състояния трябва да бъдат прибавени към обхвата на тази сфера. Много пъти движението на пътуването, което обикновено е бързо и равно, бе прекъсвано от нещо, което се чувства като насилие, във вид на ураганен порив в пространството, през което човек се придвижва. Сякаш си издухан от тази неконтролируема сила, дръпнат наоколо както дойде, от единия до другия край, като листо във вихър. Невъзможно е да се движиш срещу такъв порой или пък да правиш каквото и да е. Просто се оставяш на потока да те носи. Накрая, но след като те изхвърлят близо до ръба му, те пускат невредим. Няма нищо забележително наоколо. Само чувстваш, че всичко това по-скоро е сторено от природата, отколкото от човешка ръка.
Второто състояние е знакът в небето. Наблюдавах го в пет-шест случая, когато „помощниците“ ме ескортираха. Една неописуема серия от недодялани символи, нанизани напряко върху една арка, точно в средата на един от участъците на Място II. Движейки се през тази област, всеки трябва да заобикаля преградата, защото тя е огромна, неподвижна и неотменима.
Символите, поне според най-доброто ми „зрение“, бяха груби, сякаш залепени илюстрации на мъж, възрастна жена, къща и нещо, приличащо на алгебрично уравнение. Научих историята на знака направо от единия „помощник“. Разказа я с известно чувство за хумор, макар и почти извинително.
Изглежда, почти неизвестно преди колко време една много богата (по какви стандарти — не се знае) и властна жена искала да бъде сигурна, че синът й ще отиде в рая. Една църква предложила да й го осигури, като поискала да й се плати огромна сума пари. Жената платила на църквата, но синът й не отишъл в рая. От яд и в желанието си да отмъсти тя използвала последното си богатство и сила, за да постави знака високо в райските небеса, така че във вечността всеки, който го видел, да знаел за безчестието и мошеничеството на тази църква.
Бе отлично свършена работа. Имената на жената, нейния син и църквата бяха изтрити от времето. Но знакът останал безразличен към усилията на учените през вековете да го свалят и унищожат. Източникът на неудобството и лекият срам не бе вероломството на някаква си неизвестна секта, а неспособността на който и да е да свали знака. В резултат всички изследвания на науката в тази част на Място II задължително трябваше да включват и това. Все едно някой да изработи на ръка сплав от кобалт и мед. Ако изучавате химия, по необходимост ще трябва да включите и „нестандартния“ елемент. Или ако човешка ръка би създала огромна луна и нейното сваляне щеше да е извън възможностите на нашата наука, студентите по астрономия щяха да я включват в предмета като някакъв обичаен факт.