Няколко месеца не правих никакви опити да „отида“ при г-н Бансън. По неизвестна причина предположих, че ще се нуждае от почивка. Имах работа с насилствена смърт и все още не бях сигурен дали бях прав.
Накрая станах нетърпелив. В събота следобед легнах с решение да посетя г-н Бансън.
След около час подготовка най-накрая се измъкнах от физическото и започнах да пътувам с висока скорост през нещо, което приличаше на мрачен тунел. Крещях наум „Ендрю Бансън“ отново и отново, докато пътувах.
Изведнъж спрях или бях спрян. Някой ме държеше съвсем мирно в изправена поза. След миг от една дупка в пода започна да излиза бял газ. Облакът започна да се оформя и някакво чувство ми подсказа, че това бе г-н Бансън, въпреки че не можех да го видя много добре или да различа чертите му. Веднага заговори много възбудено и радостно.
— Боб, не би повярвал повечето неща, които се случиха, откакто съм тук!
Нищо повече. По сигнал от някого облакът от бял газ загуби човешката си форма и сякаш бе всмукан в малката дупка на пода. Ръцете върху лактите ми ме направляваха и скоро се върнах към материалното.
Халюцинация, получена по пътя на самовнушението? Най-малкото бе оригинална. Никога не бях чел нещо подобно. Дали това обяснява съвпадението на времето в хотелската стая в Ню Йорк? Има и нещо още. През 1964 година на шейсет и две години почина баща ми. Въпреки че в детството бях доста непокорен към бащините съвети, като възрастен мъж чувствах баща си съвсем близко до мен. Сигурен съм, че и той ме е чувствал по същия начин.
Той бе получил удар преди няколко месеца и остана почти напълно парализиран и неспособен да говори. Последното очевидно бе най-мъчително, което бе съвсем естествено за човек-лингвист, чийто живот бе посветен на изследването и ученето на езици.
През този период, когато го посещавах, той правеше изключително сърцераздирателни опити да ми говори. Искаше нещо да ми съобщи. Очите му молеха да го разбера. Само леки стенания излизаха от устните му. Постарах се да го успокоя, говорих му. Правеше всичко възможно да ми отговори. Дори не мога да кажа дали въобще разбираше думите ми. Баща ми почина тихо в съня си в един следобед. Животът му бе плодотворен и успешен. Смъртта му донесе смесени чувства на скръб и сякаш на освобождение.
Непрекъснато разбирах значението на някои от земните знания и вяра, които бях научавал от баща си. Винаги ще му бъда признателен.
Този път смъртта на един твърде близък за мен човек ми донесе малко по-малко трепет и вълнение, отколкото бях преживявал преди. А може би познатото, най-малкото чувството за известност, предизвика по-малко нетърпение и повече упование.
Единствената причина, поради която изчаках няколко месеца, бе необходимостта да го направя. Други потискащи ме въпроси от личния и трудовия ми живот изглежда ми пречеха да се връщам към привичката си да релаксирам. Въпреки това една нощ през седмицата станах в три часа след полунощ и усетих, че трябва да посетя баща си.
Изпълних ритуала си и вибрациите се появиха лесно и равномерно. След малко се освободих без усилие и бях горе, свободен в тъмнината. Този път не използвах викането на ум. Концентрирах мисълта си върху личността на баща ми и „стигнах“ там, където бе и той.
Започнах да се движа бързо в тъмното. В тъмнината не виждах нищо. Само величавото усещане за движение, заедно с притеглянето на гъст — приличен на течност — въздух, минаващ покрай тялото ми. Съвсем като потапянето във вода след гмуркане. Изведнъж спрях. Този път не си спомням някой да ме е спирал, нито пък можех да усетя ръката под мишниците си. Намирах се в полутъмна стая с огромни размери. Изглежда знаех, че това е болница, или конвалесцентен дом, но там не се извършваше никакво лечение, поне такова, каквото ние го познавахме. Започнах да се оглеждам за баща ми. Не знаех какво да очаквам, но най-малкото погледнах напред към една група, която много се забавляваше.
Имаше няколко по-малки стаи освен голямата зала, където стоях. Погледнах в две от тях и във всяка имаше по няколко души, които не ми обърнаха внимание. Започнах да се безпокоя, че съм объркал мястото.
Третата стая бе не по-голяма от килия на монах, с малък прозорец на височината на раменете на срещуположната на вратата стена. Имаше мъж, облегнал се на стената, близо до прозореца, който гледаше навън. Когато влязох, видях само гърба му.
После той се обърна и ме видя. На лицето му се изписа крайно изумление. „Умрелият“ ми баща ми проговори:
— Какво правиш тук?! — Каза го с екстаз като някой, пропътувал половината свят, когато срещне човек, комуто току-що е казал „довиждане“ у дома.