Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му. Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съвсем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естествено и разбиращо се от само себе си, след годините на странстване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път.“
Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно дихание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувствал загубата й. Сега и чувстваше. Винаги, дори и при най-дълбокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е брамин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, пробуденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благородниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаятчиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя живота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях; нямаше отшелник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той притежаваше своето съсловие, което за него бе родина.
Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха братя, носеха одежди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мястото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?
В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-силен от всякога, подчинил напълно своето Аз.
Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането, после закрачи отново. Вървежът му ставаше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.
ВТОРА ЧАСТ
КАМАЛА
На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!
Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.