Онази висша, светла будност, която веднъж бе преживял във висотата на младините си, в дните след проповедта на Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гордо усамотение, без учения и без учители, онази гъвкава готовност да чуе божествения глас на сърцето си — всичко това се бе превърнало за него в далечен спомен, от който не бе останало почти нищо. Свещеният извор, който някога изглеждаше, че стои съвсем близко до него, който дори се плискаше в самия него, сега се плискаше далеч и почти неуловимо. Много неща, които бе научил от саманите и от баща си, брамина, се бяха съхранили в него: умереност в живота, наслада от мисленето, часове на съзерцание, тайно опознаване на съществото си, на вечното Аз, което не е нито тяло, нито съзнание. Много от тези неща се бяха запазили в него, но бяха потънали в прах. Тъй както колелото на грънчаря, завъртяно веднъж, продължава още дълго да се върти преди постепенно да спре, така и в душата на Сидхарта, колелото на отшелничеството, на мисленето, на разпознаването, още дълго бе продължило да се върти, въртеше се все още, но бавно и колебливо, и всеки миг можеше да спре. Както влагата прониква в умиращия дънер, изпълва го бавно и предизвиква гниенето му, така светът и леността бяха постепенно завладели душата на Сидхарта, правеха я тежка, уморена и сънлива. Но в замяна на това сетивата му се бяха изострили, узнали и научили много нови неща.
Сидхарта се бе научил да бъде търговец, да властва над хората, да получава сладост от жената, привикнал бе да носи красиви дрехи, да заповядва на слуги, да се къпе във вода с благоухания. Научил се бе да приема майсторски приготвени ястия, риба, месо и птици, подправки и сладкиши, а също да пие вино, което изпълва човека с леност и забрава. Той се бе научил да хвърля зарове, да седи над шахматната дъска, да гледа танцьорки, да го носят на носилка, да спи на меко легло. Но все още се чувстваше различен от останалите, усещаше, че ги превъзхожда, все още ги възприемаше с чувство на известно превъзходство, с онова презрение, което саманите изпитват към светските хора. И когато Камазвами боледуваше, когато бе ядосан, обиден или го измъчваха грижите на търговеца, Сидхарта всеки път го възприемаше с презрително съчувствие. Бавно и незабележимо, със смените на времето за жътва с времето на дъждовете присмехът му стихна, а чувството му за превъзходство се укроти. Също така бавно заедно с богатството му, което постоянно увеличаваше, той прие частица от същността на човеците деца, частица от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Ала въпреки това той им завиждаше, и колкото повече започваше да прилича на тях, толкова повечеим завиждаше. Завиждаше им за онова, което му липсваше и което те имаха — за важността, която успяват да придадат на съществуването си, за силата, с която се отдаваха на радостта и страха, за плахото им, но радостно щастие на вечната им влюбеност. Дали в себе си, в жените или децата си, в честа или в парите, в химери и надежди — тези хора бяха винаги влюбени. Той обаче не беше научил това от тях, точно това не — тази детска радост и детска глупавина; той научи от тях само онова, което ги правеше досадни и което вече презираше напълно. Все по често се случваше след някой нощен пир да се излежава дълго и да се чувства потиснат и уморен. Случваше се да се ядосва и да го обзема нетърпение, когато Камазвами го отегчаваше с грижите си. Случваше се да избухва в гръмогласен смях, когато губеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно, по-одухотворено от другите лица, но той все по-рядко се усмихваше и чертите му една след друга започваха да приличат на чертите на богатите хора, чиито вид издава неудовлетвореност, болнавост, неприязън, леност, и безсърдечие. Постепенно го обзе душевната болест на богатите.
Като прозрачно покривало, като мъгла умората се спускаше над Сидхарта — с всеки ден малко по-гъста, с всеки месец малко по-мрачна, с всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето овехтява, губи свежестта на света си, покрива се с петна и гънки, протрива се и се прокъсва, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал след раздялата си с Говинда, беше повяхнал, с годините, които отминаваха, губеше цвета и блясъка си, гънки и петна се явяваха по него, и скрити в дъното, едва забележими, тук-там се долавяха вече грозните следи на разочарованието и погнусата. Сидхарта не забелязваше това. Той усещаше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас, който някога се бе събудил в него и го бе насочвал в най-светлите му години, сега бе заглъхнал.
Той бе обсебен от силата на света, на насладите, на леността и най-сетне от силата на алчността — порока, който бе смятал за най-безумен и бе отхвърлял и презирал най-много от всички пороци. И собствеността, и имотът, и богатството го бяха обсебили, сега те не му изглеждаха вече игра и дрънкулки, а се превръщаха в окови и бреме. В тази най-крайна и окаяна зависимост Сидхарта бе попаднал по странен път: слабостта към играта на зарове. Откакто бе престанал да бъде в сърцето си игра без край? Струваше ли си да се живее за това? Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, приятна да се изиграе веднъж, два пъти, десет пъти, но не и да се повтаря вечно. Тогава Сидхарта разбра, че тази игра свършва, че той е може повече да я играе. Тръпки побиха тялото му и пронизаха душата му, той усети, че нещо в него бе умряло.