През целия този ден той остана под манговото дърво и не престана да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. За това ли ги бе напуснал, за да стане като Камазвами? И когато нощта настъпи, той продължаваше да седи под манговото дърво. Когато вдигна очи и съзря звездите, той си помисли: „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина.“ Усмихна се леко — нужно ли му беше това, справедливо ли беше, притежанието на манговото дърво и градината не бяха ли част от глупавата игра? Отрече се и от това. То също умря в него. Той стана и се сбогува с манговото дърво, сбогува се с градината си. И тъй като през целия ден не бе ял, усети остър глад и си спомни за къщата си в града, за стаята, за леглото, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се умерено, потръпна и се сбогува с тези неща. В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и не се върна повече там. Камазвами, който мислеше, че е попаднал в ръцете на разбойници, дълго време разпращаше прислужници да го търсят. Камала не изпрати никой да го търси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчезнал. Не беше ли винаги очаквала това? Не беше ли той самана, странник без родина? Най-дълбоко бе почувствала това при последната им среща и сред болката от загубата му, тя се радваше, че този последен път го бе привлякла тъй страстно към сърцето си и че още веднъж се бе усетила изцяло завладяна и проникната от него.
Когато стигна до нея първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златна клетка една рядка пойна птичка. Отвори клетката, хвана птичката и я пусна да литне. После дълго се взира след отлетялата птичка. От този ден тя престана да приема всякакви посетители и заключи къщата си. След време разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.
КРАЙ РЕКАТА
Сидхарта бродеше из гората, далеч вече от града и обладан от една единствена мисъл: няма връщане назад, животът, които бе живял, вече бе свършил, бе изяден и изсмукан до погнуса. Пойната птичка, която му се присъни, бе мъртва. Мъртва беше и птицата в сърцето му. Той бе замаян от самсара, с цялото си същество бе всмукал погнуса и смърт, както сюнгерът гмурка водата, докато се напои. Той бе изпълнен с досада, с отчаяние, със смърт — в света вече не съществуваше нищо което да го привлече, да го зарадва, да го утеши.
Той копнееше да не научава повече нищо за себе си, да намери покой, да умре. По-добре да го бе ударила мълния! Да го бе разкъсал тигър! Да бе погълнал някакво вино, някаква отрова, които да го упоят, да му донесат забрава или сън, от който да не се пробуди. Съществуваше ли още някаква мърсотия, с която да не беше се опетнил, някакъв грях или някакво безумство, които да не бе извършил, някакво душевно опустошение, с което да не бе се обременил? Можеше ли все още да диша, да усеща глад, да яде, да спи, да лежи до някоя жена? Този кръговрат не беше ли вече изчерпан и приключил за него?
Сидхарта стигна до голямата река сред гората, до същата онази река, през която, когато бе още младеж и бе напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Той се спря до реката и застана разколебан на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, а и струваше ли си да продължи напред, към каква цел?
Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече нищо, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отвратителния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ствола му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката на подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиването на формата, която го отвращаваше. Нека рибите погълнат това куче Сидхарта, този безумец, това покварено и износено тяло, тази изнемощяла и прегрешила душа! Нека рибите и крокодилите го погълнат. Нека демоните го разкъсат!