— Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми — каза Сидхарта. — Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече можеш да тръгнеш.
— Тръгвам, господарю. Нека щастието винаги те съпътства…
— Благодаря ти, самана.
Говинда направи жест за поздрав и каза:
— Сбогом.
— Сбогом, Говинда — каза Сидхарта.
Монахът се спря.
— Но, господарю, откъде знаеш името ми?
Сидхарта се усмихна.
— О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от училището на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.
— Ти си Сидхарта! — извика Говинда. — Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сидхарта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.
— И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми, благодаря ти, макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?
— Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. Докато не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповядваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пътя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?
Сидхарта каза:
— И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъде. Просто вървя. Странствам.
Говинда отвърна:
— Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на богаташ, обуща на знатен и косите ти, които миришат на благовонна вода, не са косите на странник, не са коси на самана.
— Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко. Всичко вижда острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.
— Странстваш — каза Говинда, — но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал странник като теб.
— Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесваме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светските хора и сластолюбците, защото бях такъв.
— А сега, Сидхарта, какъв си?
— Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.
— Загуби ли богатството си?
— Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богаташът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говинда.
Говинда дълго гледа приятеля от младините си, а в очите му се четеше съмнение. Той го поздрави така, както се поздравяват знатни хора и пое по своя път.
Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той все още обичаше своя верен боязлив Говинда. Как би могъл в този миг, в този прелестен час, след приказния си сън, пропит от Ом, да не обича всеки и всичко? Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого.
Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го измъчваше остър глад, защото от два дни не бе ял нищо, а времето, когато можеше да издържа на гладуване, бе отминало отдавна. Тогава — спомни си той — се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.
Сидхарта взе да обмисля положението, в което бе изпаднал. Мислеше с усилие, без всякакво желание, но се заставяше.
„Сега — мислеше си той, — когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм стоял като малко дете: нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето.“ Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.