Всичко беше красиво, всичко бе добре дошло за Анселм, всичко — дружеско и доверчиво, но всяка година за момчето великият миг на вълшебството и на милостта бе първата перуника. Някога, в най-ранния детски сън, то за пръв път в нейната чашка бе чело в книгата на чудесата, уханието й и преливащите оттенъци на синьото бяха за него призив и ключ към творението. Така перуниката вървеше с Анселм през всичките години на невинността му, всяко ново лято беше нова, ставаше по-тайнствена и по-вълнуваща. И други имаха устни, и други цветя излъчваха аромат и мисли, и други примамваха пчели и бръмбари в малките си сладки чашки. Но синята перуника, домиляла на момчето повече от всички останали цветя, бе за него важна, бе символ и пример за всичко удивително, будеща размисъл. Когато гледаше в нейната чашка и вглъбено следваше мислено светлата мечтателна пътека между чудните жълти тичинки към здрачната цветна глъб, тогава душата му надникваше в дверите, където създанието се превръща в загадка, а съзерцанието — в предчувствие. Понякога нощем момчето сънуваше тази цветна чашка, виждаше я пред себе си необикновено голяма, отворена като врата на небесен палат, влизаше в нея, яздейки на кон или летейки на лебедови криле, и заедно с него целият свят летеше и яздеше, плъзгаше се тихо, привлечен от магия към прелестната дълбина, където всичко очаквано трябваше да се сбъдне и всяка идея да стане истина.
Всяко явление на земята е едно иносказание и всяко иносказание е отворена врата, през която душата може, ако е готова, да стигне до съкровената същност на света, където ти и аз, ден и нощ се сливат в едно. В живота си всеки човек тук или там се натъква на отворената врата, всекиму някога се е стрелвала през ума мисълта, че всичко видимо е иносказание и че зад иносказанието съществуват духът и вечният живот. Разбира се, малцина минават през вратата и се отказват от красивата привидност заради предусетената действителност на сърцевината.
Така цветната чашка на перуниката изглеждаше на момчето Анселм открит, безмълвен въпрос, към който душата му се устремяваше в мъчително предчувствие за един блажен отговор. Тогава отново приятното разнообразие на явленията го въвличаше в беседи и игри с треви и камъни, корени, храсти, животни и с всички приветливи неща от неговия свят. Често то потъваше в дълбоко самонаблюдение, седеше отдадено на особеностите на своето тяло, като преглъщаше, пееше, дишаше със затворени очи, долавяше странни трепети, чувства и образи в устата и гърлото и там усещаше пътеката и вратата, по които душа до душата можеше да стигне. С удивление то съзерцаваше и многозначителните цветни фигури, които често, щом затвореше очи, му се явяваха от пурпурната тъмнина, петна и полукръгове от синьо и наситеночервено, а помежду им стъклено светли линии. Понякога с радостна уплаха и вълнение Анселм усещаше фините стократни връзки между око и ухо, обоняние и осезание, за приятни бързолетни мигове долавяше тонове, звуци, писмена, сродни и еднакви с червено и синьо, твърдо и меко, или се удивляваше, когато вдъхнеше аромата на някаква трева или на обелена зелена кора, колко странно близо бяха мирис и вкус и често преминаваха един в друг или се сливаха.
Всички деца чувстват така, макар не всички с еднаква сила и нежност, но за мнозина всичко това е отдавна минало и сякаш никога не е било още преди да се научат да сричат първите думи. За други тайната на детството остава близка за дълго и един остатък и ехо от него те носят у себе си чак до бели коси и до своите късни уморени дни. Всички деца, докато още са посред тайната, в душата си непрестанно се занимават с единствено важното, със себе си самите и със загадъчната връзка на собствената им личност с околния свят. Търсачи и мъдреци с годините на зрелостта се връщат към това занимание. Повечето хора обаче забравят и изоставят този вътрешен свят на истински важното твърде рано и завинаги и цял живот блуждаят из пъстрия лабиринт от грижи, желания и цели никоя от които не е заселена в душата им и никоя от които не отвежда към най-съкровеното у тях самите и не връща в родния дом.