— Ирис — й казваше той, — мила Ирис, ако светът бе устроен другояче! Ако съществуваше единствено твоят красив кротък свят с цветя, мисли и музика, тогава не бих си пожелал нищо друго, освен през всичките си години да бъда с теб, да слушам разказите ти и да съпреживявам твоите размисли. Дори самото ти име ми се отразява благотворно. Ирис е чудно хубаво име, но съвсем не зная за какво ми напомня.
— Ти все пак знаеш — каза тя, — че сините и жълтите перуники се наричат така.
— Да — извика той с чувство на притесненост, — зная това добре и то само по себе си е много красиво. Но винаги когато изрека твоето име, то сякаш иска и да ме предупреди за нещо, не зная за какво, като че ли е свързано с много дълбоки, далечни и важни възпоминания и все пак остава неведомо и не откривам какво би могло да бъде.
Ирис му се усмихна, той стоеше объркан и търкаше с ръка челото си.
— И с мен се случва същото — каза тя със своя нежен птичи глас на Анселм — винаги когато помириша някое цвете. Тогава сърцето ми все смята, че с аромата е свързан споменът за нещо необикновено красиво и скъпоценно, което някога, в предвремето, е било мое и съм го загубила. И с музиката е така, а понякога и със стиховете — изведнъж с един мълниеносен проблясък за миг сякаш внезапно в долината пред себе си виждаш да се простира загубен роден край и веднага изчезва отново и е забравен. Мили, Анселм, аз вярвам, че ние сме на земята заради този смисъл, заради това променяне, търсене и слушане на изгубените далечни тонове, а отвъд тях е нашата истинска родина.
— Как хубаво го казваш — ласкаво отвърна Анселм и почувства в собствените си гърди почти болезнено вълнение, като че ли някакъв скрит в тях компас неотклонно го насочваше към неговата далечна цел. Но тя бе съвсем различна от целта, която би искал да си постави в живота, и това причиняваше болка, а и беше ли достойно да проиграе своя живот и мечти, следвайки красиви приказки?
Междувременно настана ден, когато господин Анселм, завърнал се у дома след самотно пътуване, бе посрещнат от своето голо жилище на учен, толкова студено и потискащо, че отиде при своя приятел с намерението да моли красивата Ирис за ръката и.
— Ирис — започна той, — не мога повече да живея така. Ти винаги си ми била добра приятелка, следва да ти кажа всичко. Трябва да имам жена, иначе усещам живота си празен и безсмислен. А коя друга освен теб бих могъл да си пожелая за жена, мило мое цвете? Искаш ли, Ирис? Ти трябва да имаш толкова цветя, колкото изобщо мотат да се намерят, да ти принадлежи най-хубавата градина. Искаш ли да дойдеш при мен?
Ирис дълго и спокойно го гледа в очите, тя не се усмихна и не се изчерви, а с глас, който не трепна, му отговори:
— Анселм, твоят въпрос не ме учудва. Обичам те, макар никога да не съм мислила да ставам твоя жена. Но виждаш ли, приятелю мой, аз имам големи изисквания към този, чиято жена трябва да бъда. Те надвишават изискванията на мнозинството от жените. Ти ми предлагаш цветя и го правиш с добро чувство. Но аз мога да живея и без цветя, и без музика, бих се лишила от всичко това и от много друго още, ако се налага. От едно обаче не съм в състояние и никога не бих желала да се откажа: нивга, ни един-единствен ден не ще мога да преживея, без музиката в сърцето ми да е главното за мен. Ако трябва да живея с един мъж, той следва да е такъв, че неговата вътрешна музика да е в хубаво и тънко съзвучие с моята и единствен негов копнеж да бъде собствената му музика да звъни чисто и добре към моята. Можеш ли да го постигнеш, приятелю? При това ти вероятно няма да станеш по-прочут и да познаеш нови почести, домът ти ще бъде тих и всички бръчки по челото ти, които познавам от много години насам, би трябвало да се изгладят, Анселм. Няма да върви. Виждаш ли, с твоя нрав винаги ще изучаваш новите бръчки на челото си и ще си създаваш нови грижи, а това, което аз усещам и съм, ти наистина обичаш и го намираш хубаво, но за теб, както и за повечето хора, то е просто изтънчена играчка. Слушай ме добре, всичко, което сега смяташ играчка, за мен е самият живот и следва да стане същото и за теб, и всичко, в което влагаш старание и труд, за мен е играчка, в моето съзнание няма такава стойност, че да се живее за него. Аз няма вече да се променя, Анселм, защото живея според закон, който е в мен самата. Но дали ти би успял да се преобразиш? А би трябвало да бъдеш съвсем друг, за да мога да стана твоя жена.