Изпълнен от болка, с нарастващи горест и страх, бедният човек виждаше как животът му, изтекъл я празен, и загърбен, вече не му принадлежеше, беше чужд и без връзка с него, сякаш нещо, което отдавна си знаел наизуст и от което сега с мъка още можеш да повториш само скучни откъслеци. Анселм започна да пише, искаше, връщайки се годила след година назад в спомените си, да опише своите най-важни преживявания, за да може отново някога да ги има здраво в ръце. Но кои бяха най-важните му преживявания? Това, че бе станал професор? Това, че някога бе доктор, ученик и студент? Или че веднъж, в далечното минало, за известно време бе харесвал едно или друго момиче? Изплашен, той вдигаше очи: това ли беше животът? Това ли бе всичко? И се удряше по челото и се усмихваше насила.
А междувременно дните тичаха, никога не бяха тичали толкова бързо и неумолимо! Измина една година, на Анселм му се струваше, че стои на същото място, където беше в часа, когато бе раздели с Ирис. Но за изтеклото време се бе променил много, което забелязваше и знаеше всеки друг освен него. Беше станал както по-млад, така и по-стар. От познатите си се бе почти отчуждил, намираха го разстроен, капризен и странен, доби известността на голям особняк, за когото било жалко, но нали твърде дълго бил стоял ерген. Случваше се да забрави задължението си и учениците му напразно да го чакат. Случваше се, унесен в мисли, да се влачи по някоя улица край стените на къщите и да бърше праха от корнизите със занемареното си палто. Някои смятаха, че е запознал да пие. Друг път обаче Анселм се спираше посред някоя лекция пред учениците си, мъчеше се да си спомни нещо, усмихваше се детински наивно и покъртително, както никой не бе го виждал да се усмихва, и продължаваше с тон на топлота и вълнение, който стигаше до сърцата на мнозина.
В безнадеждното си странстване подир уханията и полузаличените следи на далечните години той отдавна бе придобил една нова душевност, за която и сам не знаеше. Често и все по-често му се случваше зад това, което досега бе наричал спомени, да лежат и други възпоминания, така както върху архаична изрисувана стена под старите изображения понякога се откриват още по-стари, които дремят, скрити от отдавнашна замазка. Той искаше да си спомни нещо за името на един град, където като пътешественик нявга бе прекарал дни, или рождената дата на някой приятел, или нещо друго и когато дълбаеше и преравяше къс от миналото, като да бе купчина отпадъци, изведнъж в паметта му оживяваше съвсем друго. До Анселм стигаше някакъв полъх, сякаш априлски утринен вятър или септемврийски облачен ден, той долавяше един аромат, някакъв вкус, усещаше тайнствени нежни тръпки по кожата, в очите и сърцето си и бавно осъзнаваше: трябва някога да е имало ден, син, топъл или хладен, сив или друг някакъв, и у него същината на този ден да се е заплела и задържала като смътен спомен. В действителното минало не можеше да намери пролетния или зимен ден, макар ясно да чувстваше и долавяше уханието му. При това нямаше имена и числа, може би бе в годините на студентството или на люлката, но ароматът се появяваше, Анселм усещаше в себе си нещо живо, за което не знаеше и което не можеше да назове и определи. Понякога, въпреки че се усмихваше над това, му се струваше: тези спомени биха могли да стигат отвъд живота в миналите времена на едно предишно битие.
При безпомощните си странствания през бездните на паметта Анселм намери много, което го вълнуваше и трогваше, и много, което го плашеше и му вдъхваше страх, но не откри единствено това, какво означаваше за него името Ирис.
Веднъж в мъката поради невъзможността да го намери той посети и стария си роден край, видя горите й уличките, пътеките, мостчетата и оградите, стоя в старата градина на своето детство и усети вълните да прииждат и обливат сърцето му, потъваше в миналото като в сън. Печален и тих, той се върна оттам. Обяви, че е болен, и нареди да отпращат всеки, който желае да го навести.