Все пак един човек го посети. Беше приятелят му, когото не беше виждал, откакто бе поискал Ирис за жена. Той дойде и завари Анселм да седи запуснат в неприветливата си отшелническа стая.
— Стани — каза му той — и ела с мен. Ирис иска да те види.
Анселм скочи.
— Ирис! Какво й е? Ох, аз зная, зная.
— Да — каза приятелят, — ела с мен! Тя ще умре. Отдавна е болна.
Отидоха при Ирис, тя лежеше на едно канапе, лека и малка като дете, и се усмихваше ведро с някак уголемени очи. Подаде на Анселм бялата си лека детска ръка, която положи в неговата, сякаш бе цвете, а Лицето й беше като озарено от духовно сияние.
— Анселм — заговори тя, — сърдиш ли ми се? Аз ти поставих тежка задача и виждам, че й остана верен. Продължавай да търсиш и върви по този път, докато стигнеш целта! Ти мислиш, че крачиш по него заради мен, но го извървяваш за себе си. Знаеш ли, че е така?
— Предусещах това — каза Анселм, — а сега го зная. Дълъг е този път, Ирис, и аз отдавна бих се върнал, но не намирам път назад. Не зная какво ще стане с мен.
Тя го погледна в тъжните очи и му се усмихна светло и утешително, той се наведе над тънката й ръка и дълго плака, сълзите му оросиха ръката й.
— Какво ще стане с теб? — попита тя с глас, който бе само като сияние от спомен. — Не бива да питаш какво ще стане с теб. В живота ти си търсил много. Търсил си уважение и щастие, и знание, търсил си и мен, твоята малка Ирис. Всичко това е било само хубави видения, а те ще те напуснат, както сега ще те напусна и аз. И с мен се случи същото. Всякога търсех и всякога това бяха мили, красиви видения и те отново излиняваха и изчезваха. Вече не откривам никакви видения, вече не търся нищо, завърнах се у дома и ми остава да направя само една малка стъпка, тогава ще съм в родината. И ти ще дойдеш там, Анселм, и вече няма да имаш бръчки по челото.
Тя беше толкова бледа, че Анселм отчаян извика:
— О, почакай още, Ирис, не си отивай! Остави ми един знак, че за мен няма да изчезнеш напълно.
Тя кимна и посегна към чашата, сложена до нея, даде му една току-що разцъфнала перуника.
— Ето, вземи моето цвете, ириса, и не ме забравяй. Търси, търси ириса, тогава ще дойдеш при мен.
Разплакан, Анселм държеше цветето в ръцете си и разплакан се сбогува. Когато приятелят му изпрати вест, той дойде отново и помогна да украсят с цветя ковчега на Ирис и да я погребат.
Тогава животът му рухна зад него, струваше му се невъзможно да продължи да изтегля тази нишка. Отказа се от всичко, напусна града и службата си и се запиля нейде по света. Виждаха го тук и там, появи се в своя роден край, облегна се на оградата на старата градина, но когато хората попитаха за Анселм и искаха да се погрижат за него, той си бе тръгнал и изчезнал.
Перуниката остана скъпа за Анселм. Той често се навеждаше над някоя, където и да я видеше да расте, и когато за дълго забиваше поглед в чашката й, струваше му се, че от синкавата основа се издига и го облъхва уханието и представата за всичко минало и бъдно, докато той тъжен продължаваше пътя си, защото осъществяването не идваше. Струваше му се, че подслушва до някоя открехната врата и чува зад нея да дишат най-приятни тайни. И тъкмо когато мислеше, че сега всичко би трябвало да му се удаде и да се сбъдне, вратата се блъскаше и вятърът на света, студен, повяваше над самотата му.
В своите сънища Анселм говореше с майка си, чиито фигура и лице сега усещаше толкова ясно и близко, както никога от дълги години. Говореше му и Ирис, а когато се събуждаше, у него продължаваше да ехти нещо, за което размишляваше през целия ден. Той беше без установено местожителство, чужд кръстосваше страната, спеше вкъщи, спеше в гори, ядеше хляб или ягоди, пиеше вино или роса от листата на храстите. Не помнеше нищо за това. За мнозина беше глупец, за мнозина магьосник, мнозина се бояха от него, мнозина му се присмиваха, мнозина го обичаха. Анселм се научи — нещо, което никога не бе умеел — да общува с децата и да взема участие в чудните им игри, да говори с едно откъснато клонче или с някое камъче. Край него прелитаха зими и лета, той гледаше в цветните чашки, в потоците и езерата.
— Видения — казваше си понякога, — всичко е само видения.
Но дълбоко в себе си Анселм чувстваше едно същество, което не беше видение, него следваше той, а това същество от време на време проговаряше и гласът му беше гласът на Ирис и гласът на майката, беше утеха и надежда.
Случваха му се и чудеса и не го учудваха. И така, веднъж той вървеше през снега по зимна земя и в брадата си имаше скреж. А от снега стърчеше висок и строен стрък перуника със самотен красив цвят. Анселм се приведе над цветето и се усмихна, защото позна това, за което Ирис винаги му бе напомняла. Той преоткри своята детска мечта и между златните стъбълца видя светлосинята пътечка с ярките жилки, която водеше към сърцето и тайната на цвета, и узна, че там бе това, което търсеше, там стоеше съществото, което вече не бе видение.