— Разбира се, разбира се — отвърна той бързо, — само че оттук не може да се види. Намира се точно там, отвъд шлотенбергския хамбар.
— Какво, къде? — извика Херман буйно. — Какво казваш, че се намирало зад хамбара?
— Е, Йотлинген. Карл няма откъде другаде да дойде, ще не ще, трябва да пристигне от тази страна.
Навъсен и мълчалив, сега и поетът, пропътувал света, гледаше към светлото просторно шосе и ние бихме могли да оставим двамата младежи да седят на пейката си и да чакат; защото там сянката можеше да се задържи още един час. В това време ние се обърнахме към шлотенбергския хамбар и не намерихме там нито селото, нито същността на красотата, а тъкмо очаквания трети приятел, кандидата на юридическите науки Карл Хамелт. Той бе тръгнал откъм Вендлинген, където прекарваше ваканцията си. Неговата нелоша фигура бе придобила малко комичен вид от пристъпа на едно твърде ранно затлъстяваше, а върху умното му своенравно лице се виждаха странно плътни устни и едър нос, който сякаш беше в спор с доста пълните бузи. Широката брада правеше богати дипли над тясната колосана висока яка, а между челото и шапката стърчеше потна и сплъстена къса непокорна коса. Той лежеше проснат по гръб на една полянка сред невисоката трева и изглеждаше спокойно заспал.
Действително спеше, изтощен от горещия обеден път; но дрямката му не беше спокойна. Удивително фантастичен сън го бе навестил. Струваше му се, че лежи сред непозната градина, под чудни дървета и храсти, и чете от една стара книга с пергаментови страници. Книгата беше написана със странно смели, чудато объркани и преплетени букви на напълно непознат език, който Хамелт нито разбираше, нито знаеше. И все пак той четеше и схващаше съдържанието на страниците, като всеки път, щом усетеше умора, по вълшебен начин от къдравата плетеница на многото заврънкулки и писмена пред очите му се нижеха пъстроцветни картини и изчезваха. Тези картини, които се редяха една подир друга, приличаха на магичен фенер и описваха следната много стара истинска история.
В същия ден, в който талисманът на железния пръстен чрез коварна магия бе изтръгнат от извора Ласк и попадна в ръцете на княза на джуджетата, светлата звезда на династията Аск започна да помръква. Изворът Ласк пресъхна до почти невидима сребърна нишка, земята под опаловия замък пропадаше, подземните сводове взеха да се олюляват и тук-там да се порутват, а в градината с лилиите започна опустошителен мор; само царствената лилия с двойната корона се държа още известно време горда и изправена, тъй като около нея като тесен пръстен беше обвита змията Еделцунг. В опустелия град на Аск замлъкнаха радостта и музиката, дори в опаловия замък вече не прокънтя и не пропя ни тон, откакто се скъса последната струна на арфата Сребърна песен. Ден и нощ кралят седеше вкаменен като статуя и сам в голямата празнична зала, не преставаше да се учудва на залеза на своето щастие; защото той беше най-щастливият от всички крале, от властването на великия Фромунд насам. Беше тъжно да се гледа как кралят Безгрижие седеше в червената си мантия сред своята огромна зала и се учудваше ли, учудваше, защото не можеше да плаче, не бе роден с дарбата да изпитва болка. Той се дивеше също, че сутрин и вечер вместо всекидневната ранна и късна утринна и вечерна музика долавяше само голямата тишина и откъм вратата тихия плач на принцеса Лилия. Твърде рядко и по привичка кратък скъпернически смях разтърсваше неговата широка гръд; иначе всеки божи ден кралят се смееше два пъти по двадесет и четири.
Свитата и прислугата се бяха разпръснали на всички страни, освен краля и тъгуващата принцеса в залата беше останал единствено верният гений Хадербарт, който иначе изпълняваше длъжността на придворен поет, на философ и шут.
Но подвластен на железния талисман, страхливият княз на джуджетата се раздели с вещицата Цишелгифт и човек може да си представи какво е ставало под негова власт.
Краят на великолепието на аските наближаваше. Един ден, в който кралят не се бе засмял дори един-единствен път, на свечеряване той извика принцеса Лилия и гения Хадербарт при себе си в празничната тържествена зала. В небето се разрази буря и през големите черни дъги на прозорците нахлу бледата светлина на рязка мълния.
— Днес не се засмях нито един-единствен път — каза кралят.
Шутът излезе напред и направи няколко много смели гримаси, които изглеждаха толкова разкривени и отчаяни на старото тъжно лице, че принцесата трябваше да отвърне очи, а кралят поклати тежката си глава, без да се усмихне.
— Трябва да се посвири на арфата Сребърна песен — извика кралят Безгрижие. — Трябва — повтори той и това много тъжно отекна в сърцата и на двамата; защото кралят не знаеше, че арфистът и всички музиканти го бяха изоставили и че двамата верни хора бяха последните му съжители в този дом.