3
На следващата сутрин приятелите Карл Хамелт, Ерих Тенцер и Лудвиг Угел се бяха събрали в малката хотелска стаичка на Херман Лаушер, за да чуят най-новите му стихове. На масата бе оставено голямо шише вино, от което всеки си наливаше. Постът беше издекламирал няколко прелестни стиха и сега извади последното малко листче от вътрешния джоб на дрехата си и зачете „На принцеса Лилия…“
— Какво! — извика Карл Хамелт и скочи от канапето.
Някак смутен, Лаушер повтори споменатото заглавие. Карл обаче, дълбоко замислен, се облегна назад в пъстроцветно тапицираното кресло, когато поетът подхвана:
Хамелт напълно отклони вниманието на двамата други от продължението на песента. „Принцеса Лилия… Сребърна песен… Старият пръстен…“ — повтаряше той отново и отново, като клатеше глава, търкаше челото си и гледаше втренчено и празно в пространството, а после заби очи, пламнали, жарки, в поета. Лаушер беше свършил с четенето и вдигайки взор, срещна тези очи.
— Какво има? — извика той учудено. — Да не мислиш с погледа на гърмяща змия да направиш опит с мен, бедната птичка?
Хамелт сякаш се събуди от дълбок сън.
— Откъде имаш тази песен? — попита той беззвучно поета.
Лаушер повдигна рамене.
— Откъдето и всички други — отвърна той.
— А принцеса Лилия? — попита Хамелт отново. — И старата хороводна песен? Не виждаш ли, че това е единствената истинска песен, която си съчинил? Всичките ти други стихотворения…
Лаушер го прекъсна изведнъж.
— Е, добре, но в действителност — продължи той, — в действителност, мили приятелю, тази песен и за мен самия е загадка. Седях и не мислех за нищо и смятах само, че по навик от скука драскам фигурки и украсени букви на листа, а когато престанах, песента се бе появила на хартията. Това е почерк, съвсем различен от този, с който обикновено пиша, погледнете само!
С такива думи Лаушер подаде листа на най-близкостоящия до него Ерих. Той го задържа пред очите си, удиви се вежливо, погледна още един път по-внимателно и ненадейно с високия зов „Лулу!“ се отпусна на стола. Угелт и Хамелт се надвесиха и също огледаха листа.
— По дяволите! — извика Угел, а Хамелт се бе облегнал назад и наблюдаваше странния лист с всичките признаци на неизмеримо удивление. В израза на лицето му се меняха необикновена радост и злокобно недоумение.
— Е, Лаушер, кажи ми — извика той най-после, — това нашата Лулу ли е или принцеса Лилия.
— Глупости! — извика раздразнен поетът. — Дай ми листа!
Но докато вземаше хартията и още веднъж я оглеждаше, внезапно някаква странна, студена тръпка смрази сърцето му. Неравномерните бягащи писмена по неописуем начин се сляха и очертаха една глава и при по-продължително наблюдаване изпъкнаха фините черти на девиче лице, което не беше никое друго освен красивото странно лице на Лулу.
Ерих седеше в креслото, сякаш бе вкаменен, Карл лежеше и мърмореше на канапето до Лудвиг Угел, който поклащаше глава. Поетът, блед и объркан, стоеше насред стаята. Тогава нечия ръка го потупа по рамото и когато той, сепнат, се обърна, до него стоеше философът Дредихум и го поздравяваше с жалката си твърда шапка.
— Дредихум! — извика поетът учуден. — Гръм и мълния! През тавана ли паднахте?
— Защо? — отвърна, усмихвайки се, старецът. — Защо, мили господин Лаушер? Аз почуках два пъти. Но ми дайте да видя що за прекрасен ръкопис имате. — Той внимателно взе от ръцете на Лаушер песента или по-скоро изображението. — Нали ми позволявате да поразгледам листа. Откога събирате такива рядкости?