— Все пак да.
— Следователно водата беше изчерпана от момиче?
— Да.
Дредихум буйно разтърси глава.
— Невъзможно — каза той отново. — Действително ли момичето само черпеше вода от извора?
— Ах, не — извика Карл объркан. — Първо загреба геният Хадербарт.
— А, ето вече се проясни — зарадваха се останалите. И сега Карл трябваше да разкаже цялата история, своя сън за извора Ласк.
Всички слушаха учудени и странно развълнувани.
— Принцеса Лилия — извика Лаушер. — И Сребърна песен. Откъде са ми толкова познати тия имена?
— Ах — каза старият, — и двете имена се срещат в аскийския ръкопис, който вчера ми показахте.
— В моята песен — въздъхна поетът.
— В образа на красивата Лулу — прошепнаха Карл и Ерих.
Междувременно философът бе запалил нова пура и сред зеленината пушеше страхотно, дотолкова, че цял се забули в син облак тютюнев дим.
— Вие пушите като комин — каза Оскар Риплайн и разсея облака. — И що за треволяк?
— Истинска мексиканска пура! — извика от своя облак старият. Тогава престана да дими и когато един повей на вятъра отнесе силно ухаещия облак, и той самият бе изчезнал с него.
Карл и Херман се затичаха подир тютюневия облак, разсейващ се към гората.
— Глупава работа — промърмори референдарят и имаше неприятното усещане, че е попаднал в някаква съмнителна компания.
Ерих и Лудвиг вече бяха тръгнали и в златото на ясния късен следобед вървяха по посока на града и гостилницата „При короната“.
Карл и Херман догониха последния разнищен воал от тютюневия облак в горските усои, смълчани, объркани, и се спряха пред един дебел бук. Бяха толкова уморени, че искаха да се отпуснат на мъха да си поемат дъх, когато иззад дънера на дървото се зачу гласът на Дредихум:
— Не там, господа, там е влажно, елате от тази страна!
Те заобиколиха и намериха стария седнал на голям изсъхнал клон, проснат на земята като някакъв безформен дракон.
— Добре е, че дойдохте — каза той. — Моля, седнете тук до мен. Вашият сън, господин Хамелт, и вашият ръкопис, господин Лаушер, ме интересуват.
— Първо — грубовато пресече думите му Хамелт, — първо ми кажете, за бога, как можахте да отгатнете съня ми.
— И да разчетете моя лист — добави Лаушер.
— Е, чакайте — каза старият, — какво чудно има тук. Човек съумява да отгатне всичко, достатъчно е да пита внимателно. При това историята за принцеса Лилия ми е толкова позната, че лесно мога да стигна до тая мисъл.
— Тъкмо там е работата — извика отново кандидатът, — откъде знаете тази история и как си обяснявате това, че моето съновидение, за което никому още не бях казал нито дума, изведнъж толкова странно зазвуча в загадъчната песен на нашия Лаушер?
Философът се усмихна и с кротък глас подхвана:
— Ако човек се е занимавал много с историята на душата и нейното избавление, познава безброй подобни случаи. Има доста различаващи се един от друг варианти на историята за принцеса Лилия; многократно преобразена и променена, тя витае като призрак през всички времена и обича особено удобната форма на съновидение. Съвсем рядко се показва самата принцеса, впрочем процесът на нейното облагородяване трябва да е в последните стадии на избистрянето, съвсем рядко, казвам аз, тя се явява във видим човешки облик и неосъзнато изчаква мига на избавлението си. Аз самият я видях неотдавна и се опитах да говоря с нея. Но тя беше в просъница и когато се осмелих да я попитам за струните на арфата Сребърна песен, избухна в сълзи.
Младите хора слушаха философа с широко отворени очи. В душите им се надигаха предчувствия и отзвуци; но за тях чудно заплетените изрази и полуироничните гримаси на Дредихум объркваха нишките в мъчителни неоправими кълба.
— Вие, господин Лаушер — продължи той, — сте естет и би трябвало да знаете колко примамливо и опасно е да се хвърли мост над тясната, ала дълбока пропаст между доброта и красота. Не се съмняваме, че тази бездна не е абсолютно разделяне — тя означава само пукнатина в една единна същност, и двете, доброто, както и красивото, не са принципи, а чада на принципа на истината, че двата привидно чужди един на друг, дори враждебни върха дълбоко в недрата на земята са един и общ. Но с какво ни помага това познание, ако стоим на единия връх и пред очите ни всекичасно е зейналият разлом? Обглеждането на тази бездна и избавлението на принцеса Лилия означават едно и също. Тя е синьото цвете, съзерцаването на което снема от душата тежестта, а ароматът му — хладната твърдост на духа; тя е детето, което раздава царства, цветове на слетия копнеж на всички велики души. В деня на нейното съзряване и избавление ще прозвучи арфата Сребърна песен и ще заромоли изворът Ласк сред новоразцъфтели градини с лилии и който я види и долови това, ще му се струва, че през целия си живот е лежал в кошмар и сега за пръв път чува свежото шумолене на светлото утро… Но принцесата още чезне в магията на вещицата Цишелгифт, още отеква гърмът на оня злокобен час в засипания опалов замък, още лежи там посред рухналата зала в тежките окови на съня моят крал.