Пътуване към Изтока

5

Когато час по-късно двамата приятели излизаха от гората, видяха Лудвиг Угел, Ерих Тенцер и референдаря заедно с една облечена в светли дрехи дама да идват откъм кръчмата „Тримата влъхви“ и да поемат нагоре за разходка в планината. Старо те с радост познаха стройната Лулу и забързани се спуснаха насреща. Тя беше весела и със своя мек, приятен глас бъбреше чистосърдечно, увлечена в разговор. Изкачили наполовина стръмнината, всички насядаха на една широка пейка. Светлият град, чист и ведър, лежеше в долината, а наоколо над планинската ливада проблясваше златният дъх на вечерта. Мечтателното богатство на август беше чудесно разстлано, сред листата на дърветата натежаваха още зелени плодове, по пътя, който водеше през долината към селата и отдалечените стопанства, вървяха коли със снопи, украсени с венци, грейнали.

— Не зная — каза Лудвиг Угел — какво придава толкова красота на тези августовски вечери. Човек не се развеселява от тях, само ляга във високата трева и споделя благостта и нежността на златния час.

— Да — съгласи се поетът и погледна в тъмните чисти очи на Лулу. — Сезонът преваля и това ни прави нежни и тъжни. В тези дни прелива цялата зряла сладост на лятото, мека и морна. И човек знае, че утре или вдругиден някъде по пътищата вече ще лежат червени листа. Това са часовете, когато мълком виждаш как колелото на времето бавно се върти и самият се чувстваш бавно и тъжно увлечен в това движение нанякъде, където по пътя вече лежат първите червени листа.

Всички мълчаха и затаено се взираха в златното късно небе и в пъстроцветната околност. Красивата Лулу започна тихо да тананика една мелодия и постепенно от полушепот премина в нежно пеене. Младежите слушаха и мълчаха като омаяни; меките сладки тонове на благородния глас като че ли бликаха от дълбочината на блажената вечер както съновидения от гръдта на унесената в сън земя.

Всичкият покой извира
там дълбоко от небето,
всяка радост, скръб в сърцето
сладко с песните умира.

С тези стихове нейната вечерна песен завърши. Лудвиг Угел, който бе прилегнал в краката на другите сред тревата, веднага почна да пее:

О, поточе под листака, изворче сребристо, нежно,
спотаено си зад бяла горска църквица надеждно!
Върху стъпалата с мъх е Богородица покрита,
трябва тихо да извикаш, с ромон, който нежно пита
за да й разкажеш колко дните мои са нелесни:
моята уста червена е от грехове и песни.
Дай й лилия от мене, бялото и чисто цвете:
тя ще ми прости живота тъй червен и греховете!
Ще получиш благосклонност, ще усетиш добротата,
щом това прекрасно цвете си излъчи аромата:
ако има грях певецът, че любов и слънце пие,
то устата му запяла божия целувка крие!

След това и Херман Лаушер изпя една от своите песни:

Умореното лято се свежда
и оглежда лика си в реката.
Скитам аз уморен, без надежда
по алеята сред здрачината.

Скитам аз уморен, без надежда, а зад мене девойката спира,
колебливо главата си свежда
и не тръгва до мен из всемира.

Междувременно слънцето бе залязло, небето бе разтопено в червена светлина. Предпазливият референдар Риплайн тъкмо искаше да напомни да се прибират вкъщи, когато красивата Лулу още веднъж поде песен:

Моят баща има дворци,
градове има, покои,
моят баща, кралят могъщ,
кралят Безгрижие той е.

Рицар красив се появи
и ме спаси от коварство,
кралят на него ще подари
днес половината царство.

Едва тогава станаха и бавно заслизаха надолу от притъмнялата планина. Отсреща на върха на високия Тек самотна блестеше още една късна ивица от заревото на слънцето.

— От кого е тази песен? — попита Карл Хамелт красивата Лулу.

— Не зная — отвърна тя, — мисля, че е народна песен.

Сега Лулу тръгна по-бързо и изведнъж бе обхваната от страх, че ще се прибере твърде късно и стопанката ще я мъмри.

— Няма да позволим това! — извика Ерих Тенцер буйно. — Изобщо аз съм си, намислил веднъж ясно да изразя мнението си пред госпожа Мюлер. Вече ще я…

— Не, не — прекъсна го красивата Лулу, — тогава за мен ще стане много по-лошо. Аз съм бедно сираче и трябва да изтърпя каквото ми е отредено.