— Както заповяда господин Лаушер.
Лаушер напусна помещението и гостилницата и тръгна да посети Лудвиг Угел, своя любимец, за да прекарат заедно този последен ден.
Откъм, малката стаичка на Угел на Щайнгаусщрасе вече ехтеше утринна музика. Угел беше по риза, още несресан, край масата със сервирано кафе, и свиреше на чудесната си цигулка, бе удоволствие да го слушаш. Цялата стаичка беше огряна от слънце.
— Истина ли е, че утре искаш да отпътуваш? — извика Угел, посрещайки поета, който беше не по-малко удивен.
— Откъде знаеш?
— От Дредихум.
— Дредихум? И дяволът не би проумял това.
— Да, старецът беше до полунощ при мен. Смахнат човек! Той отново разправяше надълго и нашироко чудати истории за принцеси, за градини с лилии и тям подобни. Смята, че аз би трябвало да избавя принцесата. Той се бил измамил в теб: ти не си бил истинската арфа Сребърна песен. Побъркан, нали? Не разбрах нито дума.
— Аз го разбирам — каза Лаушер тихо. — Старецът има право.
Още известно време той слуша Угел, който сега доизсвири започнатата соната. Малко по-късно двамата приятели ръка за ръка напуснаха града и тръгнаха по плохингската пътека към гората. Говориха малко; немееха пред сбогуването. Над красивите възвишения и високопланинските пасища утрото беше топло и блестящо. Скоро пътеката навлезе в гъстата гора и двамата, тръгнали на разходка, легнаха отстрани на пътя в хладната трева.
— Трябва да наберем един букет за красивата Лулу — каза Угел и започна, както лежеше, да къса големи клонки папрат.
— Да — съгласи се другият тихо, — букет за красивата Лулу.
Той изскубна от земята едно много високо стебло с червен цвят.
— Вземи и това. Червен цвят на бесниче, иначе аз нямам какво да й дам. Цвят див, трескавочервен и отровен…
Той не изрече нищо повече; в гърлото му сладко и горчиво се надигаше нещо като хълцане. Помръкнал, Лаушер се отвърна; ала Угел обви раменете му с ръка, легна до него и с един отклоняващ жест му посочи чудноватата игра на светлината в светлозелената шума. Всеки от двамата мислеше за своята любов и така смълчани, те дълго време почиваха. Над тях биха короните на дърветата и небето, над челата им минаваха повеите на силен, хладен вятър, над очите им, може би за последен път, щастливата младост разстилаше своето синьо, пълно с предчувствия небе. Угел тихо подхвана песента:
Безбурната тъга на красивия час разпъваше гърдите на приятеля в болка и наслада. Той затвори очи, от душата му се надигна ликът на красивата Лулу, както я бе видял тази сутрин, тъй озарена от слънцето, тъй мила, тъй грейнала, умна и недостигаема, че сърцето му затуптя с неспокойни мъчителни удари. С въздишка прокара ръка по челото си, почна да си вее с червения цвят и запя:
Угел едва бе привършил, когато от дебрите на гората към двамата легнали на тревата приятели извика философът Дредихум. Като вдигнаха глави, те го съзряха да идва през храстите.
— Добър ден — каза той, приближавайки се. — Добър ден, приятели мои. Вземете и това към вашия букет за красивата Лулу. — С тези думи подаде на Лаушер голяма бяла лилия. Веднага след това се разположи удобно срещу приятелите на една покрита с мъх канара.
— Кажете, вълшебнико — заговори Лаушер, — щом сте навсякъде и знаете всичко, коя е в действителност красивата Лулу?
— Много питате — подсмихна се сивобрадият. — Тя самата не знае; че е несъща сестра на проклетата Мюлер, вие, естествено, не вярвате, аз също. Самата Лулу не е запомнила нито баща, нито майка и единственият й документ от родния край е строфата от една несравнима песен, от време на време тя я пее и в песента се споменава, че някой си крал, който не знае мъка, бил неин баща.