— Глупости! — изруга Угел раздразнено.
— Защо, мили господине? — отвърна кротко старецът. — Но както и да е, до такива тайни не бива много да се докосваме… Господин Лаушер, чувам, че утре сте искали да ни напуснете, нас и тази страна? Как е възможно човек и да се измами! Бих могъл да се обзаложа, че вие ще останете по-дълго тук, че вие, както ми се струва, тъкмо заради Лулу…
— Достатъчно, достатъчно, господине — неудържимо го прекъсна Лаушер, кипнал от гняв. — С какво, по дяволите, ви засягат любовните приключения на другите хора?
— Не така буйно — успокои го с усмивка философът. — Съвсем не става дума за това, многоуважаеми. Да се занимавам със заплитанията на чуждите съдби, особено съдбите на поети, принадлежи към моята наука. За мен няма съмнение, че между вас и нашата Лулу съществуват известни тънки магически връзки, макар и, както подозирам, засега на пътя на вашето плодотворно въздействие още да лежат непреодолими препятствия.
— Обяснете ми всичко това, моля, по-точно — каза поетът хладно, но все пак любопитно.
Старият сви рамене.
— Е, и — каза той, — всяко по-високо издигнато човешко същество инстинктивно се стреми към онази хармония, която се състои в щастливото равновесие между съзнателното и несъзнателното. Но докато разрушаващият дуализъм изглежда житейско начало на мислещото и копнеещите натури от все сърце по полуразбираем инстинкт са склонни на съюз със стремящите се към противното. Вие ме разбирате. Такива съюзи могат да бъдат сключени без думи, дори без да се съзнават, могат да бъдат неузнати родства, да съществуват и да действат чисто по усет. Във всеки случай са предопределени и стоят извън сферата на личностната воля. Те са един неизмеримо важен елемент на това, което назоваваме съдба. Ставало е така, че същинският, благотворният живот на някой такъв съюз е започвал едва в миговете на раздяла и отричане; защото той подчинява нашето желание, от чиято власт се изплъзва онази симпатия.
— Разбирам ви — каза Лаушер с променен тон. — Вие, изглежда, сте мой приятел, господин Дредихум.
— Съмнявате ли се в това? — усмихна се той весело. — Днес трябва да дойдете на прощалното ни тържество в „Короната“.
— Ще видя, господин Лаушер. Според известни пресмятания за тази вечер може би ми е отредена по-важна задача, осъществяването на една стара мечта… Но може би ще успея да обединя и двете. Довиждане.
Той скочи, сбогува се, като махна с ръка, и бързо изчезна по пътя, който водеше към долината.
Приятелите останаха до обяд в гората, и двамата изпълнени с мисли за раздялата и всеки погълнат от своята любов и обзет от противоречиви чувства. Закъснели, те седнаха на масата за обяд в „Короната“. Завариха Лулу в същото весело настроение, нагиздена с нова светла рокля. Любезно тя взе донесените цветя и постави букета в една ваза на ъгловата маса, където двамата обичаха да се хранят. Бодра и пъргава, е красива осанка, Лулу сновеше насам-натам, обслужвайки, разнасяше чинии, купи и бутилки. След обяда, докато пиеха вино, тя седна за малко при приятелите и поговориха за замисленото прощално тържество на Лаушер.
— Трябва, да украсим стаята и всичко друго да приготвим наистина празнично — каза Лулу. — Както виждате, започнах със себе си, ето че облякох съвършено нова рокля. Липсват още само цветя…
— Ще се погрижим и за това — прекъсна я Угел.
— Добре — усмихна се тя. — Тогава би било хубаво да имаме и няколко лампиона и цветни панделки.
— Толкова, колкото пожелаете — извика отново Угел.
Лаушер кимна мълком.
— Но вие и дума не продумвате, господин Лаушер! — ядоса се Лулу. — Не сте ли съгласен?
Лаушер не отвърна нищо. Той каза само, докато очите му не се откъсваха от нейния строен стан и от финото й лице:
— Колко сте хубава, Лулу! — И още веднъж: — Колко сте хубава!
Не можеше да се насити да гледа цялата й нежна фигура. Да наблюдава как тя обсъжда с приятелите и заляга за приготовленията, свързани с неговото сбогуване, му причиняваше своеобразно страдание, правеше го ням и мрачен. Във всеки миг отново се връщаше към мисълта, трънлива и мъчително убождаща, че неговото отречение и отпътуването му може да не са истински, че той трябва да падне в краката на Лулу и с всички лумнали пламъци на своята страст да я обкръжи, да я спечели, да я моли, да я принуди и грабне, да направи нещо, само да не стои така бездеен пред нея и да чувства как от последните часове на престоя му тук всеки щастлив миг все по-бързо и невъзвратимо си отива. Въпреки това той надвиваше себе си в сурова борба, жадуваше още в тези последни часове само да потопи в душата си прелестния й образ, пламенно и болезнено, с незабравима носталгия.