Всички очи бяха приковани в прекрасната завеса и никой не забеляза, че в стаята бързо едно след друго угаснаха всички фенерчета. Очаровани и възбудени, хората следяха вълшебната игра на изкусните лилии; само поетът не й обръщаше внимание, а в тъмнината погледът му, жарък, с обожание бе впит в красивата Лулу. Едно свято-красиво сияние нежно лежеше на нейното фино лице, матово-светло и в същото време одухотворено, в чудесните й тъмни коси блестеше бялата роза.
Лилиите, неописуемо стройни и хармонични, се движеха в своеобразен хоровод от цветя около извора. Движението и изящните им извивки прибулваха сетивата на затаилите дъх наблюдатели със сладостна мечтателна мрежа от почуда и благоговение. Тогава удари един часът след полунощ. Светкавично блестящата завеса се вдигна нависоко: от дълбокия здрач се очерта просторна сцена. Философът стана; в тъмното чуха как той отмести креслото. Дредихум изчезна и веднага отново се появи на сцената, по косите и брадата му още висяха рози. Постепенно пространството на сцената бе изпълнено от все по-засилваща се светлина, докато бистрият и блестящ извор и градината с лилиите от завесата сега можеха да се видят как цъфтят и шумят в една благородна действителност.
По средата стоеше геният Хадербарт, у когото, въпреки по-високата фигура, можеше да се познае Дредихум. В дъното, очароващ, перленосин и красив, се издигна опаловият замък, в чиито зали през широките дъги на прозорците можеше да се види как в невъзмутено спокойствие седи на трон могъщият крал Безгрижие. Докато светлината все повече и повече се насищаше до лъчезарен блясък, Хадербарт излезе в средата на сцената, като мина покрай свеждащите се лилии с огромна приказна арфа от сребро. Сега блясъкът на светлината, ослепително прекрасен, затрептя в трескави вълни, сребристи и е цвят на перуника, над опаловите стени.
Като се вслушваше, магьосникът удари една-единствена, дълбоко звучаща струна, на арфата. Проехтя силен царствен тон. Бавно лилиите от предния план се оттеглиха встрани, от сцената надолу се появи тържествено стълбище. В тъмния салон, висока и стройна, се изправи красивата Лулу, закрачи по стълбата, която зад нея отново изчезна, и тя се появи в неизказаната хубост на принцеса. С дълбок поклон геният Хадербарт й предаде арфата; от ясните му старчески очи се стичаха сълзи и падаха заедно с една разцъфтяла роза от брадата му на земята.
Принцесата се изправи, висока и блестяща, пред арфата Сребърна песен. Тя протегна десница с широко движение високо към замъка, притегли арфата до рамото си и с тънки пръсти докосна всичките й струни. Разнесе се песен, нечувано блажена и съзвучна, прославящи я, всички високи лилии се стълпиха около своята владетелка. Още един пълен чист акорд на трептящите вълшебни струни — ето че зашумя в бързото си падане и завесата. За момент тя още беше озарена от вътрешен блясък, буйно увлечени, избродираните лилии танцуваха една през друга все по-бързо и неудържимо, докато можеше да се види само един-единствен сребърен вихър, който изведнъж беззвучно потъна в пълен мрак.
Омаяни и занемели, приятелите стояха и седяха и тъмната стая. Едва след това те почнаха да идват на себе си. Запалиха светлина. По непредвидливост целият забравен фойерверк пламна и с ужасен шум започна да пука и да шуми едно през друго. Стопанинът и стопанката дотичаха, обвиняваха и ругаеха. Откъм улицата някакъв нощен пазач чукаше с копието си по затворените капаци на прозорците, крещеше и питаше какво става.
Но никой не намери и следа от Лулу и от философа. Референдарят Риплайн взе да се ядосва и да говори за магьосничество; но никой не го слушаше. Херман Лаушер се бе оттеглил в стаята си и се бе заключил отвътре. Когато на другия ден в ранни зори той отпътува, още нямаше ни следа от красивата Лулу. И тъй като Лаушер незабавно се отправи към чужбина, не можеше да съобщи нищо за по-нататъшния ход на нещата в Кирххайм. Защото самият той бе записал изложената история, като се придържаше към истината.
Херман Хесе
Степния вълк
Предговор на издателя
Тази книга съдържа записките, останали ни от човека, когото назовахме с прозвището Степния вълк, което сам той много пъти изричаше. Въпросът, дали неговият ръкопис се нуждае от встъпителни слова, остава открит; във всеки случай аз изпитвам потребност да добавя към страниците на Степния вълк няколко нови, в които се опитвам да отразя спомените си за него. Зная само малко, особено миналото и произходът на този човек останаха неизвестни за мене. Но от личността му съм съхранил силно и, както въпреки всичко следва да кажа, приятно впечатление.