Степния вълк, мъж, който наближаваше петдесетте, преди няколко години се появи един ден в дома на моята леля, търсейки мебелирана стая. Той нае мансардата и малката спалня горе до нея, след няколко дни дойде отново с два куфара и голям сандък, пълен с книги, и квартирува при нас девет-десет месеца. Живееше много тихо и усамотено и ако съседството на нашите спални не бе довело до няколко случайни срещи на стълбището и коридора, ние навярно изобщо не бихме се запознали, защото този човек беше необщителен, затворен до крайна степен, нещо, което дотогава не бях наблюдавал у никого, той наистина, както понякога се наричаше, беше Степен вълк, чуждо, диво, но и плахо, дори много плахо същество от друг, различен от моя свят. И все пак едва от записките му, останали тук, узнах в каква дълбока самотност се бе вживял той, по склонност и съдба, и колко съзнателно бе приел това уединение за своя участ; но още отпреди, чрез някои бегли срещи и разговори, го бях поопознал и намирам, че образът, откроил се от неговите записки, в общи линии съвпада с образа, разбира се, по-смътен и непълен, възникнал от личното ни запознанство.
Случайно присъствах, когато Степния вълк за пръв път влезе в нашата къща и си нае жилище при леля ми. Той дойде около обяд, чиниите още стояха на масата, аз имах още половин час свободно време до тръгването ми за кантората. Не съм забравил странното и много противоречиво впечатление, което ми направи той при първата ни среща. Влезе през стъклената врата, като преди това бе дръпнал звънеца, в полутъмния коридор, и леля го попита какво желае. Той обаче — Степния вълк — бе вдигнал нагоре ниско остриганата си глава и сякаш душеше, поемаше дъх с потръпващи ноздри и още не отговорил и непредставил се, каза: „О, тук мирише на хубаво!“. При това се усмихна, моята добра леля също му отвърна с усмивка, аз приех тези поздравителни думи по-скоро като смешни и изпитах към него неприятно чувство.
— Ах, да — каза той, — идвам заради стаята, която давате под наем.
Едва след като тримата се изкачихме по стълбата за таванския етаж, можах да разгледам мъжа по-добре. Той не беше много висок, но вървеше и държеше главата си, както правят едрите хора; носеше удобно модерно зимно палто и бе изобщо прилично, но небрежно облечен, гладко избръснат и със съвсем къса коса, която, тук-там леко посивяла, сребрееше. Отначало походката му никак не ми хареса, в нея имаше нещо мъчително и колебливо, което не прилягаше на острия груб профил, а и на тона и живостта на речта му. Едва по-късно забелязах и узнах, че той боледуваше и му бе трудно да върви. С една своеобразна усмивка, която тогава също ми беше неприятна, той наблюдаваше стъпалата, стените и прозорците, старите високи шкафове покрай стълбището; всичко това, изглежда, му допадаше и едновременно му се струваше някак смешно. Изобщо той целият правеше впечатление на човек, идващ при нас от чужд свят, може би от презморски страни, и затова намираше всичко тук, макар и хубаво, малко комично. Беше вежлив, дори приветлив, не бих могъл да се изразя другояче; незабавно и без възражения одобри дома, стаята, наема и цената на закуската, при все това около този човек се носеше някаква чужда и както ми се стори, недобра или враждебна атмосфера. Той нае стаята и малката спалня до нея, осведоми се за отоплението, водата, обслужването и реда в къщата, изслуша обясненията внимателно и приветливо, съгласи се напълно с тях и веднага предложи предплата за наема, но през цялото време изглеждаше, че не всичко го задоволява, сам се намира смешен в действията си и не ги взема сериозно, сякаш за него бе странно и ново да наема стая и да говори немски с хората, докато всъщност и в душата си би се занимавал със съвсем други неща. Приблизително такова беше впечатлението ми и едва ли би било по-добро, ако не бе кръстосано и поправено от различни малки черти. Преди всичко още от самото начало ми хареса лицето на мъжа; въпреки оня израз на странност, то беше навярно малко своеобразно и тъжно, но будно, много замислено, уморено и одухотворено. И към това се прибавяше, за да ме настрои по-примирително, естеството на неговата вежливост и приветливост, макар да личеше, че му струват известно усилие, в тях нямаше никакво високомерие, напротив, таяха нещо почти трогателно, някак умоляващо, което си обясних едва по-късно, ала то веднага ме бе привлякло.
Още преди да приключи огледът на двете помещения и другите договаряния, моята обедна почивка изтече, трябваше да отида в кантората си. Сбогувах се и оставих чужденеца с леля ми. Когато се прибрах вечерта, тя ми разказа, че той наел квартирата и в близките дни щял да се пренесе, помолил единствено за това полицията да не се уведомява за настаняването му, понеже нему, един болнав човек, били непоносими формалностите, висенето из полицейските канцеларии и тъй нататък. Още си спомням съвсем точно колко ме смая молбата му и как предупредих леля да не се съгласява с подобно условие. Струваше ми се, че тази боязън от полицията се свързва особено добре с непривичното и чуждото, което мъжът носеше в себе си, за да не прави впечатление на подозрителна. Обясних на леля ми, че при никакви обстоятелства не бива да се съгласява с това бездруго малко странно, дръзко предложение на един съвършено чужд човек, чието приемане при случай би могло да има неприятни последици. Ала веднага стана ясно, че леля ми вече е обещала да изпълни желанието му и че изобщо се бе оставила да бъде привлечена и очарована от пришелеца; защото тя никога не бе приютявала в дома си чужди хора, ако не можеше да влезе в някакви човешки отношения с тях — приятелски, сестрински, дори майчински, което някои по-раншни наематели прекалено използваха. И през първите седмици продължи така — аз намирах някои недостатъци у новия ни наемател, докато леля ми всякога и с топлота го вземаше под своя закрила.