Не, аз съм убеден, че не е посегнал на живота си. Той е още жив, слиза и се изкачва с уморени нозе някъде по стълбищата на чужди къщи, вглежда се някъде в блестящо излъсканите паркетни подове и чисто поддържани араукарии; денем седи в библиотеките, нощем — в гостилниците; или лежи на взето под наем канапе, слуша как зад прозорците живеят светът и хората — знае, че е откъснат от тях, но не се самоубива, защото някаква останка от вяра му казва, че в сърцето си трябва да изпита докрай тези страдания, тази горчива мъка и че това е болката, която ще го погуби. Аз често мисля за него — той не направи живота ми по-лек, нямаше дарбата да подкрепи силното и ведрото в мен и да го насърчи — ох, напротив! Но аз съм друг човек и не водя живот като неговия, а свой, скромен и бюргерски, ала осигурен и изпълнен със задължения. И така, ние спокойно и с добро чувство можем да мислим за него — и аз, и леля ми, която би разказала за Степния вълк повече от мене, но всичко остава скрито в нейното добро сърце.
Що се отнася до записките на Халер, тези чудни, отчасти болезнени, отчасти красиви и с богат смисъл фантазии, то трябва да кажа, че ако бяха попаднали в ръцете ми случайно и не познавах автора им, положително щях да ги изхвърля възмутен. Но поради познанството ми с Халер имам възможност да ги разбера, донякъде дори да ги одобря. Бих се подвоумил да ги споделя с другите, ако виждах в тези страници само патологични фантазии на единак, на клет душевно болен. Но аз откривам в тях нещо повече, един документ на времето, защото душевната болест на Халер — днес знам това — не е странна приумица на някакъв отделен човек, а болест на самото време, невроза на поколението, към което принадлежи той, и налегнати от нея в никакъв случай не изглеждат само слабите и малоценните, а тъкмо силните, най-одухотворените, най-даровитите.
Тези записки, независимо дали в основата им лежи повече или по-малко реален живот, са един опит да се преодолее тежкото заболяване на времето не чрез заобикаляне и прикриване, а като самата болест се превърне в обект на изображение. Те представляват съвсем дословно обиколка през ада, някакво ту страховито, ту смело минаване през хаоса на един помрачен душевен свят, започнато с волята да се пресече преизподнята; да се даде отпор на хаоса; злото да се изстрада до края.
Ключ към това разбиране ми даде един израз на Халер. Веднъж, след като бяхме говорили за така наречените жестокости на Средновековието, той ми каза:
— Всъщност това не са никакви жестокости. На един средновековен човек целият стил на нашия днешен живот би се видял не само жесток, но ужасен и варварски. Всяко време, всяка култура, всички нрави и традиции си имат свой стил, свои нежности и суровости, красоти и ужаси, които му съответстват, приемат известни страдания за естествени, известни злини за търпими. Но човешкият живот се превръща в истинско мъчение, в ад там, където се пресичат две времена, две култури и религии. Ако би трябвало да живее в Средновековието, човекът от античността би се задушил мъчително, също както дивакът ще се задуши сред нашата цивилизация. Има и времена, когато едно цяло поколение попада между две епохи, между два стила на живот така, че загубва всичко, което се разбира от само себе си — всички нрави, всяка защитеност и невинност. Естествено не всеки долавя това еднакво силно. Една натура като Ницше трябваше да изстрада бедата на днешния ден преди повече от едно поколение — това, което той изпита самотен и неразбран, днес изживяват хиляди.
Когато четях записките на Халер, често трябваше да премислям тези думи. Той принадлежи към хората, които попадат между две епохи, лишени от всякаква защита и непорочност, тяхната участ е да изпитат цялата проблематичност на човешкото битие, усилена до степента на лична мъка и ад.
В това, струва ми се, е смисълът, който неговите записки биха могли да имат за нас, ето защо и реших да им дам гласност. Впрочем, не искам нито да ги защищавам, нито да се произнасям отрицателно за тях, нека всеки читател отсъди по съвест!
Записки на Хари Халер
Денят бе отминал, както минават всички дни; аз го убих, погубих го кротко с моя примитивен и боязлив стил в изкуството да се живее. Поработих няколко часа; рових се из стари книги; два часа имах болки, каквито изпитват по-старите хора; взех един прах и се радвах, че болката се остави да бъде надхитрена; лежах в гореща вана, поемайки приятната топлина на водата; три пъти получих поща и прегледах всичките ненужни ми писма и печатни пратки; направих своите дихателни упражнения, но от леност днес изоставих упражненията на мисълта; един час се разхождах и открих нарисувани в небето красиви скъпоценни образи на нежни перести облаци.