Нека ми бъде простено, че имам толкова много излишно време и се впускам ту в едно, ту в друго, но веднага ще се върна към темата си. Или ако не ми се удаде, тогава хората ще се запитат: Може ли да има значение какво разказва за някакво пътуване човек като мен, човек, който избягва железницата и въпреки това я използва, човек, настроен прахоснически, който постоянно дебне възможност да се разсее, да проиграе и пропилее дните си, допуска да бъде поканен за литературно четене, макар да мисли крайно скептично за този вид дейност, и за когото непризнаването и осмиването на сериозния, действително модерен, прилежен и трудолюбив живот е станало неприятен спорт? Не, в никакъв случай не може да бъде важно какво казва един романтик за някакво пътуване, а който въпреки това пожелае да чуе този шегобиец, ще го направи при опасността шегобиецът, по маниера на хумористите, постоянно да губи от погледа си своята привидна тема и мъчително да я търси. Възможно е той да е един вид хуморист, а за хумористите — могат да пишат каквото си искат — всякога и всички техни заглавия и теми са само предлог, в действителност те всички и всякога имат една-единствена тема: чудната тъга, скръбност и — нека ми бъде позволен изразът — мръсотия на човешкия живот и удивлението, че този клетнически живот въпреки това може да е толкова хубав и приятен!
Следователно нещата с пътуването ми стояха така: Лятото беше настъпило, мелодията на моя сегашен живот не бе станала по-ведра, притискаха ме грижи отвън и старите, любими утешения — рисуването и четенето на книги — бяха загубили много от своята благост, защото страдах от непрестанни болки в очите, които наистина познавах от предишните години, но днес бяха нови за мен по сила и продължителност. Ясно долавях, че пак бях стигнал до тъжния край на едно изпълнено желание и че сега животът ми съобразно с това трябваше да мине под някакъв друг знак, за да добие отново смисъл. В някои години и чрез известни жертви бях сполучил да си създам отшелнически кът, където, скрит и съвсем сам, седях в моята килия и можех да се отдавам на игри и пороци, на размишление и фантазиране, на четене и рисуване, на пиене на вино и на писане, и така тази жад беше утолена, бях извел опита докрай, очите ме боляха и работата, заедно с четенето и рисуването, вече не беше щастие и от сегашното състояние, което отначало изглеждаше не особено мъчително и в чийто огън бях обгорен, трябваше да се появи ново състояние, нов опит от живота, някаква нова инкарнация, както толкова често бях преживявал това и преди. Сега бе съдбоносният миг да изтърпя страданието, да затворя очи, да се примиря и да приема участта си. От тази гледна точка пътуването до Улм, което трябваше да стане в началото на ноември, ми бе добре дошло. И нищо друго да не влееше, пак щеше да донесе промяна, нови картини, нови хора. Щеше да прекъсне самотата, да ме принуди да вземам участие, да проявявам внимание, да се насоча към външното. Е, хубаво, за мен то беше желано. Вече започнах по малко да чертая планове. Преди литературното четене в Улм исках да посетя Блаубойрен, непременно преди, нямах желание да отида там, при хубавата Лау и при моите приятели, и да нося със себе си обезсърчаването и отвращението, които често ме връхлитаха след подобни начинания. Значи следваше да тръгна на път в края на октомври. Но от моето тесинско село до Блаубойрен беше далеч, налагаше ми се да разделя дългото пътуване на малки приятни части и да ги направя поносими и лесни за изтърпяване. Във всеки случай реших да включа престой в Цюрих, където имах приятели и можех да остана без страх, че ще бъда изложен на хотелски несгоди, да се насладя малко на градския живот, на музика, на хубаво вино, на кино, може би и на театър. Освен това колкото по̀ пресмятах, толкова по̀ ми се струваше, че пътешествието ще излезе твърде скъпо, а хонорарът за литературното четене в Улм не беше предвиден за човек, за когото еднодневното пътуване много лесно се превръща в седмично.