Но все пак споменът за литературата не ми беше спестен напълно. Един читател, с когото се запознах, с въодушевление ме поздрави като автора на „Петер Каменцинд“. Ето че стоях там и се червях, какво следваше да кажа на човека? Трябваше ли да му призная, че вече не си спомням книгата и от петнадесет години насам не съм я чел и че в моите спомени често я обърквам с „Тромпетистът от Зекинген“? Че впрочем ненавиждам не самата книга, а просто влиянието, което имаше върху моя живот — именно тя, със съвсем неочаквания успех, завинаги ме бе тласнала в литературата, от която въпреки отчаяните усилия не успявам отново да се измъкна? Той не би разбрал нищо от това (зная го от лош опит), би схванал моето отвращение от собственото ми литературно име като важничене и кокетиране със скромност. При всички обстоятелства би ме разбрал неправилно. Следователно не казах нищо, малко се поизчервих и се измъкнах веднага щом ми се удаде.
После, когато продължих пътуването си, решен енергично да се разделя с лятото и Юга и да продължа до Цюрих без прекъсване, с приятно чувство схванах и друго постижение от пътуването, именно, че щом си настроен да пътуваш, с лекота си вземаш сбогом. Друг път, когато се разделях с моите приятели от Локарно, за да си тръгна за вкъщи, то винаги ставаше с чувството: сега отново ще мине дълго време, докато се видим, и сбогуването ми беше трудно и ме притесняваше. А в това отношение не съм модерен човек, не отхвърлям и не мразя чувствата и сантименталностите, но се питам: с какво собствено живеем, с какво долавяме живота, ако не с чувствата си? Какво биха ми помогнали пълната с пари кесия, добрата сметка в банката, добре изгладените панталони, хубавото момиче, ако при това не чувствам нищо, ако душата ми не се вълнува? Не, колкото и да мразя у другите сантименталностите, у мен самия по-скоро ги обичам и дори малко се глезя с тях. Чувството, нежността и лесната развълнуваност, душевните трепети, това е моята зестра, от нея трябва да заплащам живота си. Ако бях предоставен на мускулната си сила и бях станал борец или боксьор, никой не би изисквал от мен да гледам на мускулната сила като на нещо второстепенно. Ако бях силен по смятане наум и ръководител на голяма кантора, никой не би изисквал от мен да презирам пъргавината на ума като малоценна. Но най-новото време изисква от писателя, а някои млади писатели изискват и от себе си самите да мразят тъкмо това, което ги прави поети: развълнуваността на душата, способността да се вживяват, способността да обичат и да горят, да се жертват и в света на чувствата да долавят нечуваното и свръхестественото — да мразят тъкмо тези свои сили и да се срамуват от тях, да се бранят срещу всичко, което би могло да се нарече „сантиментално“. Е, да, нека го правят, аз няма да съучастнича, на мен моите чувства са ми хиляди пъти по-мили от цялата предприемчивост на света и единствено те ме предпазиха в годините на войната да не споделям бойкостта на ония, които се възторгваха от гърмежите.