Паузата за отдих в Баден свърши доста по-бързо, отколкото мислех; и този път, както винаги, бях взел със себе си прекалено много материали за работа и четиво. Сега отново трябваше да се стягат куфари. Изглеждаше ми излишно да влача със себе си из Германия многото книги и вече употребяваното бельо и едва ли не със стенания сложих всичко, от което можех да се лиша, в големия куфар и го изпратих, а когато в последния подиробед поисках да приготвя ръчната чанта, останалите неща не се побираха в нея. Трябваше да натъпча черния костюм в картонена кутия и да я овържа с шнур. Изобщо през последните нощи вече спях лошо, никак не ми беше приятно да продължа пътуването си. Следваше да потегля рано сутринта в седем или към осем часа и да стигна до Блаубойрен, така бях съобщил на тамошния си приятел. Сега, когато стърчах с моята проклета кутия, в добавка открих, че бях натикал в големия куфар и някои безусловно необходими за по-нататъшното ми пътуване неща и трябваше още веднъж да изпитам какво значи лекомислено да даваш обещания. И тъй, рано сутринта, в седем часа, се налагаше да бъда в Цюрих, а още стоях в Баден и дотолкова ми бе омръзнало прибирането на багаж, че с най-голямо удоволствие отново за три седмици бих се топил в сернистите води. А утре подир безсънна нощ (защото как можех да взема веронал, нали ще трябва да стана още щом петлите пропеят) ще трябва да пропътувам цялото разстояние до Блаубойрен, с прекачване в Тутлинген, да стигна там уморен и раздразнителен, и всичко това само за да мога два дни по-късно да чета стиховете си пред непознати хора в Улм, сетне в Аугсбург и в Нюрнберг. Трябва да съм бил побъркан, полудял да приема такива планове! Не, сега ще пътувам първо до Цюрих, за да пренощувам там и да обсъдя с моите приятели тази глупава работа, а после ще съчиня три хубави телеграми, че за съжаление господин тенорът поради силна простуда няма да може да дойде. Е, слава богу!
Потеглих за Цюрих, помолих жената на моя приятел да дойде на гарата и, докато я чаках, седях с неприятни чувства в гаровия бюфет и пиех тристате грама червено маконско вино, натоварен с картонената кутия и обременен от пътешественическите си грижи. Беше хладно, бях настинал, с пресипнал глас, съжалявах, че не останах в Баден, съжалявах, че отдавна не си тръгнах за вкъщи в Тесин. Ето че Алис дойде, отидохме у тях; когато излагах моите беди и колебания, големият Буда присмехулно ме погледна отвисоко. Приятелката държеше да пътувам, по-късно съм щял да съжалявам, ако се примиря с досадата си. Бива си я досадата, мислех си аз, вие нормалните хора дори не подозирате какво му е на човека, когато не е спал, а на сутринта е станал безумно рано, дълги часове е седял във влака и трябва да изкара докрай програмата и да изпълни задълженията си. Защитавах се и когато диалогът се изостри, енергично се противопоставих утре да ставам рано и да тръгвам на път. Добре, огънаха се. И тъй, нека утре заран да съм се наспял, а след това винаги имало време за телеграфиране.
Облекчен, въздъхнах, значи бяха спечелени нощта и утрото. Приятелят ми се прибра вкъщи, вечеряхме, пихме по чаша вино, позволих си да взема таблетка веронал и им казах, че на другата сутрин ще ми чуят гласа едва в по-разумно време, между десет и единадесет часа. Вместо картонената кутия ми бе даден на заем малък удобен куфар с красиви етикети от Сиам, Сингапур и Ява, а след обяда, наполовина примирен със своята съдба, пътувах към немската граница. Сега със закъснение разбрах, че поначало бе грешно разстоянието до Блаубойрен да се изминава на един дъх и да дръзвам на глупавия героизъм да пътувам с ранен сутрешен влак. Вместо до Блаубойрен вече отивах само до Тутлинген, за да пренощувам там и с божията помощ един ден по-късно, отколкото е уговорено, да пристигна при моя приятел. Примирен седях в купето, срещу мен спеше с одеяло върху коленете дебел бизнесмен, покрай прозореца прелитаха картини, добре познати ми от годините, прекарани на Боденското езеро, появи се Рейн и Рейнската долина, дойдоха митничарят и служителят, който се интересуваше от паспортите, изплува планината Хегау, привдигнаха се и старите времена, когато този край беше моя родина. Стигнахме гара Зинген и изведнъж ми хрумна, че не е правилно от моя страна да отминавам това място, където много отдавна живееха мои приятели. Но за мен беше напълно обяснимо, че при съставянето на плана за пътешествието не помислих за приятелите в Зинген, защото съществуваха доста причини да не мисля с удоволствие за годините, преживени край Боденското езеро. Междувременно, когато в Зинген отворих прозореца и погледнах към гарата, един човек, облечен в униформа, вежливо ми съобщи, че влакът има четиридесетминутен престой. Добре, слязох, телефонирах в града, приятелите ми дотичаха — мъж, жена и син студент, когото за последен път бях виждал като малко момченце. Така се уреди и това и щом четиридесетте минути изтекоха, със спокойна съвест можех да продължа пътуването си. Преди да наближим Тутлинген, настъпи нощ и със запалването на светлината бизнесменът се събуди; беше саксонец и почна да бъбри. Бе недоволен, връщаше се от Италия, където бил във връзка със сделка, а и в Италия, и в Швейцария имаше от какво да се възмущава и изобщо „Видите ли — каза той, — мен не могат да ме заблудят, знам с положителност, разбира се. Животът е явна измама, така е, можете да говорите каквото си искате.“ Що се отнася до съдържанието на неговата реч, бях напълно съгласен, само тона му не одобрявах. Отвръщах с мълчание и изпитах радост, когато стигнахме Тутлинген. Сега вече бях в Швабия, в моята родина, и отново щях да пренощувам в швабско градче. На гарата чакаше хотелски служител, тръгнах с него и се озовах в добра стара странноприемница и малко преди да стигна там и да вляза, над широката, права като свещ улица се издигна блестяща пълна луна. Значи тя ме приемаше отново тук — това ми беше приятно. Намерих стара, солидна и достолепна странноприемница, удобна стая, за малко потопих очите си, които непрекъснато горяха, в студена вода, после си поръчах за вечеря пилешка супа. Тя беше хубава и понеже още не познавах Тутлинген, смятах, че е добре преди лягане да пообиколя из града. Вдигнах високо яката на пардесюто си, запалих пура и тръгнах да се разхождам. Главната улица вече познавах и ми се струваше, че не се приближава много до идеала за здрачено швабско градче, затова, свих в първата улица, запрепъвах се в някакви вехтории надолу по нисък тревист склон и изведнъж луната се появи отново и се отрази в чудно тихи нощни води, а на бледото небе се очертаха островърхи фронтони, надлъж и шир ни жива душа, зад някаква дървена сграда лаеше куче. Бавно минах нагоре и надолу по уличката, по един мост и отново се върнах назад. Откъм водата лъхаше прохлада, островърхите фронтони бяха също както в моето родно градче, а докато мислех за бащиния край и за своя глупав живот и неусетно стареене в самота, от клисурата между покривите пак изплува луната, вече бяла и смалена, и в този момент ме навести спомен от времето, когато бях момче. Отново се сетих за мига, който навярно ме накара да стана поет (макар и преди това вече да бях писал стихотворения). Случи се така, че в христоматията, която имах като дванадесетгодишен гимназист, се съдържаха обичайните стихотворения и разкази, анекдоти за Фридрих Велики и Еберхард Брадати, всичките ги четях с удоволствие, но сред тях беше поместено и нещо друго, нещо чудесно, от начало до край омайващо, най-хубавото, което бях срещал някога в живота си. Беше едно стихотворение от Хьолдерлин, фрагментът „Нощта“. Колко често препрочитах тогава тези няколко стиха и каква чудна и тайнствена жар, но и плахост будеше чувството! Това е поезия! Това е поет! Как тогава в ушите ми за първи път моят бащин и майчин език зазвуча толкова дълбоко, толкова свято, толкова властно, как от тези невероятни стихове, които за мен, момчето, бяха без същинското си съдържание, ме облъхваше магията на ясновидството, тайнството на поезията!