В Блаубойрен прекарах два дни в новата, архитектонично ужасна пристройка на манастира, но на мен тя много ми домиля. Не във всички часове се чувствах добре, в нощите понякога лежах без сън и усещах различни смущения, с неудоволствие мислех за предстоящото в Улм, със страх за моята постница на юг, понякога просто със завист гледах на приятеля си — той имаше служба и разумна дейност и всеки ден трябваше да изпълнява задълженията си, — но всичко това минаваше само между другото, не беше важно, докато останалото бе много важно и хубаво. Чудесни бяха няколкото срещи с ученици от манастирското училище, за които бях един вид забележителност; защото аз самият, бивш ученик от същото училище, след като петнадесетгодишен не издържах дълго и избягах от манастира, в спомените на някои и досега бях включен в разбойническите истории за това учебно заведение. Но как стояха нещата сега? Тези млади, хубави момчета, с гладки, приятни детски лица, действително ли са на толкова години, на колкото бяхме ние някога като ученици в манастирското училище? Беше ли възможно и зад техните чела и русите момчешки перчеми да дълбаят същите остри проблеми, каквито някога и у нас, имаха ли същата склонност към диалектика и философстване, същите пламенни идеали? И моят приятел бе на мнение, че сегашните младежи, чийто живот в това учебно заведение впрочем беше доста по-лек от нашия, имали много по-малко проблеми и живеели по-удобно от нас. Но докато изричаше това, моят мил Вилхелм вече не беше петнадесетгодишният, а и аз не бях и около очите ни се събираха много бръчки и среброто в нашите коси блестеше безсрамно.
Красива и важна бе първата ни разходка до Блаутопф, под дърветата по приказните води плуваха жълти листа, бентът и потокът бяха пълни с патици и гъски, дълбоко под водите стоеше красивата Лау и когато изплуваше, усмивката й разливаше синева, самотен и безнадежден, наблизо се издигаше вълнуващо забавен паметник на някогашен крал. Всичко миришеше на роден край, на швабско, на ръжен хляб и приказки, и отново ми беше чудно колко малко този възхитителен, жив и крайно самобитен пейзаж се познава от новите немски художници. Лау се криеше навред, навред ухаеше на младост и на детство, на мечти и на меденки и не по-малко на Хьолдерлин и Мьорике, а за това, че тук нямаше техни паметници, можех и да не съжалявам. Беше понятно — швабите винаги са имали повече поети, отколкото крале.