Стига, проблемът е достатъчно тълкуван. Щом аз като писател, поканен да чета от моите ръкописи, застана с лист в ръка пред хората, този проблем ми се изпречва в концентрирана форма, превръща страниците в ръката ми в нещо ужасно, прави два пъти по-силна изгарящата ме жажда за откровеност, без съобразяване с красотата. В такъв час най бих искал да угася светлините и да кажа на хората: „Нямам какво да ви прочета, нямам и какво да споделя, освен че се старая да се избавя от лъжата. Помогнете ми в това и нека си отидем вкъщи.“
Но въпреки тази мъчнотия извеждам докрай почти всички от малкото литературни четения, за които съм допуснал да бъда уговорен, и уредниците им са донякъде доволни. Всеки път обаче се учудвам, че незначителното усилие да чете на глас в продължение на един час толкова много уморява човека, често може да го изтощи до рухване.
Ако един абстрактен или идеален поет седне пред абстрактна или идеална публика, тогава работата изобщо не върви, тогава начинанието става просто трагично и може да приключи само със себеунищожението на поета или с убиването му с камъни от слушателите. В света на практиката все пак всичко изглежда някак по-различно, тук има поле за малки хитрини, тук преди всичко е мястото на стария посредник между идеал и действителност — хумора. В такива вечери аз си служа много с него, с хумор от всякакъв вид, особено с хумора на отчаянието. Нека се опитаме да получим съкратена формула за това пречупване на чистите лъчи, за измамното нагаждане към действителността!
И тъй, изправя се един поет, който дълбоко се съмнява в себе си и в стойността на своите поетически старания, пред зала, пълна със слушатели, които от своя страна ни най-малко не подозират заплетените процеси в душата на господин четеца. Какво ще улесни този поет все пак да прочете своите страници, вместо да избяга от залата и да се обеси? Това става възможно преди всичко поради суетността на поета. Макар да не може да възприеме сериозно нито себе си, нито публиката, пак е суетен, какъвто е всеки човек, дори и аскетът, и този, който се съмнява в себе си самия. Не казвам това, за да кокетирам, вярвам в умението си, когато се наложи, да се абстрахирам от моята личност и да бъда извън обичайната за Европа мярка: по-добре от всеки друг познавам състоянието, в което вечно личното в нас гледа на смъртното „аз“ и одобрява неговите премятания и гримаси, обзето от състрадание, обзето от присмех, обзето от равнодушие. Как иначе бих стигнал до това да изоставя своето „аз“ на присмеха на по-незнаещите читатели? Но тъкмо защото в тази точка познанията ми са над средното равнище, и често са стигали до границите на поносимото, тъкмо затова сравнително хладно мога да сложа в сметката суетата на писателите. Тя е по-голяма, отколкото следва да се очаква у човек, склонен към размисъл, но и възгледът, че дарованието на мислителя и суетността се изключват взаимно, също е заблуда. Напротив, никой не е по-суетен, никой не жадува за отклик и потвърждение повече, отколкото тъкмо човекът на духа и всъщност той страшно се нуждае от отклик и потвърждение. Суетността, затаена у мен, не е по-мощна, отколкото у който и да е друг пост, но въз всеки случай е с различни конски сили, сега ми помага в отчаяното положение пред публиката, на която собствено нямам какво да дам, докато тя очаква придобивка. Нещо в мен, нещо, което на две трети се състои от суета, се противопоставя, на това да се изложа пред насъбраните в залата хора и да призная, че ми липсва стойност. Нещо в мен самия поражда желанието ми да принудя тази човешка тълпа не да извърши дела, не дори да ръкопляска, а да внимава, безмълвно да слуша моите идеи и стихове, чиято цел и смисъл на целта са в пълна противоположност с разбирането на публиката. И така, аз се пренапрягам, стискам зъби и тъй като в духовните неща отделният човек винаги е по-силен от масата, спечелвам борбата. Слушат ме мълком, създавам впечатление на човек, който действително има какво да каже. В продължение на един кратък час това може да се осъществи, после трябва да спра, после съм уморен.