Последната вечер в Улм, докато се приготвях да си легна, премислях едно и друго от случилото се при пътуването ми из Швабия, мислех за Зинген, за Тутлинген, за Блаубойрен, за Улм, за красивия музей и изведнъж ми хрумна колко много всичко това стои под знака на миналото, колко много покойници бяха се произнасяли заедно с живите и дори как най-живи от всичко тук бяха мъртвите. Това беше Хьолдерлин, в оня миг при къщите с фронтоните, в Тутлинген, това беше Мьорике, с красивата Лау, тук често си спомнях и мислех за Арним и за пазителите на короната, мислех и за майсторите на всичките олтари, църковни тронове, гробници, прекрасни постройки. И също така при това пътуване всякога и навсякъде с мен имаше мъртви, нещо повече — безсмъртни. И всички тези отдавна угаснали хора, чиито слова бяха живи за мен, чиито мисли ме възпитаваха, чиито произведения правеха сивия живот хубав и приемлив, не са ли били до един особняци, болни, страдащи, трудни хора, творци по неволя и злочестие, не от щастие, строители от отвращение към действителността, а не от съгласие с нея? Наистина ли гражданите от средновековието, които в последна сметка са били пекари и дребни търговци и доволни, здрави, заможни хора, са строили и искали да строят такива катедрали? Не са ли били принудени за това от неудовлетвореността на другите, на малцината? И ако действителността има право, ако нашего брата е, тъй да се каже, беден неврастеник, ако е по-добро и правилно да бъдеш гражданин, баща на семейство и данъкоплатец, да правиш сделки и да създаваш деца, ако за хората фабриката, автомобилът и кантората всъщност са нормалното, истинското, съобразеното със смисъла, защо тогава те уреждат музеи? Защо са поставили хранител на музейна сбирка да лази блаубойренския олтар? Защо подреждат големи витрини, пълни с рисунки и графики, и дори изразходват за тях много държавни средства? Защо са тия смехории, тази шутовщина, тези болнави игри — да се обожават, събират, опазват, излагат произведения на жадни за утеха художници, да се четат реферати за тях, ако в тези залъгалки няма и частица от същественото, от смисъла, от истинската стойност на битието? Защо гражданите на Улм се гордеят с добре запазения старинен облик на града, вместо да срутят всичко отколешно и на мястото му да построят фабрики и къщи за наематели? Защо фабрикантите, когато излязат от канторите и колите си и поискат да преживеят някой приятен час срещу парите, които са спечелили там, си купуват илюстровани книги за стари манастири, творби на починали майстори, които приживе никога не са притежавали и хилядна част от днешната цена на една своя картина? Защо най-високата похвала, която чух тук, в Улм, за модерната архитектура от наше време, бе тази, че тя толкова деликатно е прилегнала към стария облик на улиците? И защо трябва всичко, което възниква в настоящето, да е тъй грозно? От Цюрих до Улм, доколкото земята е променена и обработена от човешка ръка, нямаше нищо по-красиво от няколкото малки острова със стари постройки. Всичко останало беше гари, фабрики, къщи за наематели, магазини, казарми, пощенски палати, всяка, както и всички други — грозна и безнадеждна, пригодна само да отвращава и да настройва самоубийствено хората!
Поставям моите въпроси не за да си изясня причините за тази грозота и безнадеждност, не ме интересуват нито прирастът на населението (който трябва да бъде ограничаван с всички средства, вместо държавата и обществото да го насърчават), нито законите на икономиката (те са били същите и по времето, когато са строени готическите храмове, и сега), но ме привлича единствено въпросът: Ти, безумни писателю, действително ли си обезумял от своето пътуване? Само затова ли си болен и изстрадваш живота и често едва можеш да креташ в битието, защото си пропуснал да се пригодиш към действителността „такава, каквато е“?
И отново, макар да бях готов да мисля делово за собствена сметка, трябваше да отговоря, както често съм си отговарял: не, ти имаш хиляди пъти право с твоя протест срещу този отвратителен свят „такъв, какъвто е“, ти си прав дори да умираш и да се задушаваш в този свят, вместо да се пригаждаш към него.