Вечерта пътувах към Мюнхен, имах няколко дни за отдих, за да оставя бъркотията от картини да се утаи и да съжалявам, че още ми предстои да отида и до Нюрнберг. Една вечер едва не изпаднах в паника, тогава посетих директора на парк-хотела и понеже по други места на тази земя някога ме бе познавал като приятел на добрите вина, сега му правеше удоволствие да ми поднесе няколко бутилки от своята изба, отбрани стари реколти. И тъй като наистина бях пияч, но несвикнал на големи количества, към края трябваше малко да се напрягам; все пак издържах. А — в случай че това не беше приятна измама при веселото настроение, предизвикано от виното — там неочаквано се появи и моят приятел и домакин от Баден на Лимат, усмихна се и се чукна с мен. На другия ден, за да направя и нещо за собственото си образование, отидох в редакцията на един голям вестник, но в тези помещения не се чувствах добре и едва издържах около петнадесет минути. Няма какво повече да разказвам за Мюнхен, там винаги съм бивал с малко неспокойна съвест. В града живеят много хора, които някога са ми били близки и ме познават добре, които обичам, и всъщност всички би трябвало да посетя. Но това би било твърде голямо начинание, а и какво ли ме очаква при него? Тридесет души приятелски биха ме разпитвали дали съм добре, какво правя, доволен ли съм от живота, от здравето, от дейността си и други подобни мъчителни въпроси, а аз бих седял и се усмихвал приветливо и кимал с глава. Но това е тъй страшно уморително. С неколцина от тях, които сериозно мога да причисля към приятелите си, все пак се видях, ала не в техните жилища при жените и сред децата им или на работа, а вечер, приятно събрани само спои в някоя винарна или кръчма, където можехме да разговаряме за икономическия упадък на чаша валдумско или афенталско вино и между другото да говорим за отминалите години, за лета край Боденското езеро, за пътувания из Италия, за загиналите във войната приятели. През тези дни настроението ми не беше особено ведро не само защото толкова много ми бе дотегнала литературата и бих дал какво ли не, за да не ми се налага да пътувам до Нюрнберг, но и по други причини.
Моето пътуване постепенно се приближаваше към своя край, за шест седмици малко по малко се отдалечих от Тесин и вече се бях промъкнал близо до последната си спирка, все бях на път, без съзнателно да се замислям, сърцето ми бе изпълнено от въпроса: Какво ще стане сега? Какво намери и постигна при своето пътуване? Ще се върнеш ли отново към работата и отшелничеството си, ще можеш ли да стоиш сам в библиотеката с болки в очите, или ще предприемеш нещо друго? И този въпрос все още беше без отговор. Имах литературни четения, наслаждавах се на любов и сърдечни разговори с приятели, тук и там пих добро вино и прекарах в топли, приветливи помещения приятни часове, междувременно преглътнах и някои непоносими неща, а при разглеждането на стари сгради за часове се забравях (най-опияняващото за мен са готическите сводове с мрежеста нерватура), на няколко пъти в миговете на умора от пътуването, когато прекалено много бях бъбрил, усещах мимолетен копнеж по моя далечен еремитски дом, ала нищо не се бе променило, нищо не бе сложено в ред. Все повече и повече чувствах бремето на това състояние, така че когато най-после потеглих за Нюрнберг, не бях настроен за отзивчивост и благодарност. Наистина пътувах, но смятах, че сега изкупвам проявения глупав героизъм, след като с една телеграма не се освободих от четенето. Защото Нюрнберг беше голямо разочарование за мен.
Пътувах в мрачен ден, валеше сняг, примесен с дъжд, отново минах покрай Аугсбург, видях катедралата и „Санкт Мориц“ да стърчат над града, сетне се заредиха непознати местности, а последната отсечка от пътя беше през сурово, диво и безлюдно, но величаво пространство с обширни иглолистни гори, снежна буря разтърсваше върховете на дърветата. Беше красиво и тайнствено, ала мен, южняка, ме потискаше и ми вдъхваше страх. Ако продължавам да пътувам така, мислех си аз, ще се редят все повече борове, ще има все повече сняг, ще стигна Лайпциг или Берлин, тогава скоро могат да се появят Шпицберген и Северният полюс. Боже мили, ако пък бях приел и поканата за Дрезден! Не можех и да си го представя. Бездруго пътуването беше достатъчно дълго, ужасно дълго, и се радвах, че стигнах в Нюрнберг. Тайно очаквах в този готически град най-различни чудеса, надявах се на среща с духа на Е. Т. А. Хофман и на Вакенродер, но от това не излезе нищо. Градът ми направи страховито впечатление, естествено, вината за това носи не той, а единствено аз самият. Видях наистина очарователен стар град, по-богат от Улм, по-оригинален от Аугсбург, видях „Санкт Лоренц“ и „Санкт Зебалт“, видях общината с двора, където фонтанът се издига неизказано красив. Гледах всичко това, всичко беше много хубаво, но и всичко обкръжено от голям, неприятен, пуст търговски град, от шум на мотори, от автомобили, всичко леко трепереше при темпото на едно друго време, което не строеше мрежообразни сводове и не умееше в тихи дворове да издига прелестни като цветя фонтани, всичко изглеждаше така, сякаш в следващия час щеше да рухне, защото вече нямаше цел, нямаше душа. Какви красиви, какви очарователни неща видях в този бесен град! Не само забележителностите, църквите, фонтаните, къщата на Дюрер, крепостта, а също и много други малки случайни неща, които в действителност са ми по-свидни. Една аптека, наречена „Към кълбото“, където си купих нова чашка за промиване на очите, солидна красива стара сграда, където във витрината имаше препарирано малко, едва изпълзяло от яйцето си крокодилче, заедно с черупката, и някои други такива неща. Но това никак не помагаше. Наблюдавах всичко само забулено от ауспуховите газове на тия проклети машини, всичко подкопано, вибриращо от живот, какъвто не можех да възприема като човешки, а само сатанински, всичко готово да умре, всичко готово да се превърне на прах, закопняло за рухване и гибел, отвратено от този свят, отмаляло да стои тук без цел, да бъде красиво, без душа. И приветливостта, с която бях посрещнат от литературното обединение, и почивката подир моето последно литературно четене (може би за дълго време, може би завинаги) не ми помагаше. Всичко беше безутешно: в хотела много силно парно отопление, което през цялата нощ не можеше да се намали, никаква възможност прозорецът, да се остави отворен при шумното улично движение, освен това в стаята имаше един подъл апарат — телефон, който, след безсънната нощ и при яростни болки, на сутринта наруши последния ми час за почивка. Хора, защо ме мъчите така, по-добре ми отредете бърза смърт!