Все пак сега бях наистина безпомощен и загубен, само едно ми беше ясно: че колкото е възможно по-бързо трябва да отпътувам. Пък и в Мюнхен имах приятел, един от добрите, на които можеш да се осланяш, комуто телеграфирах, че ми е невъзможно да издържа тук, и го молех да ме чака там със следващия бърз влак. Как да е натъпках вещите си отново в куфара, как да е излязох от хотела, отидох на гарата и потеглих съсипан, но щастлив от избавлението — бях далеч от Нюрнберг, който дори ми изглеждаше обречен на погибел. Това беше добър бърз влак, който до Мюнхен не спря никъде, но пътуването пак траеше много дълго и едва се издържаше, докато пристигнах в Мюнхен деветдесетгодишен, с опустошен мозък, парещи очи и подкосени колене. Този беше може би най-хубавият момент от моето пътуване. Ето че бях отново в Мюнхен, отново жив, бях оставил всичко зад себе си, вече не ми беше потребно да осъществявам литературно четене. Ето го и моя приятел, едър и силен, с усмихнати очи, взема ми куфарчето и вместо дълги въпроси и обяснения казва, че в една пивница ни очакват познати. Бих предпочел да се мушна в леглото, но и пивницата не беше лошо нещо, съгласих се. Различни корифеи на литературата и критиката седяха там на една маса и ни чакаха, а в чашите бе налято наистина благородно мозелско вино; слушах крайно интересни разговори и дискусии и бях много доволен, тъй като всичко това изобщо не ме засягаше, нищо не изискваше от мен, беше просто интересно. Можех да седя там, да гледам развълнуваните и умни лица, да отпивам от мозелското и да усещам как сънят се приближава и ако ми е удобно, бих могъл утре да остана в леглото цял ден, цяла година, цяло столетие, никой нищо нямаше да ми иска, никакъв влак нямаше да ми свири и никакъв пулт за четене нямаше да стои пред мен, осветен и украсен с шише вода, и нямаше да е потребно да рисувам нито гръцки, нито други букви.
Останах още няколко дни при моя приятел, далеч извън Мюнхен, в една селска местност, за да почина и си изясня техниката на обратния път. Тук съвестта ми се развълнува, нещо повече, надигна се и страх от завръщането у дома, затова се реших да наредя да ми препратят писмата. Пороят от хартия дойде и ми отвори работа за няколко дни, а сред всичко незначително имаше и нещо интересно — едно по-дълго писмо от оня млад поет, чийто ръкопис трябваше да върна. Тогава неговото прекалено невярно ласкателно писмо ме бе развълнувало неприятно, сега обаче той ме зарадва с несравнима откровеност и ме уведоми с точно улучващи, избрани със сила и любов изрази колко неизказано детински глупав и отвратителен съм му изглеждал всякога. Браво, млади братко! Продължавай все така напред! От младата литература очакваме искреност, не красиви цветисти фрази!
Успях да изкуша най-милия от баварските ми приятели да слезе от своето горнобаварско село за една вечер, за приятна сърдечна вечер, която никога няма да забравя. Сега, когато отново бях частно лице, проявявах по-наивно отношение и към литературата, позволих си нещо, което само няколко пъти в живота си съм правил — да се приближа лично до един-двама колеги. Така прекарах ползотворен час с Йозеф Бернхарт; протестант и католик не биха могли да се сближат повече, отколкото ние тогава. Една вечер бях при Томас Ман, исках да му покажа, че моята стара любов към неговия маниер на писане не е изчезнала, а изпитах и известно удоволствие да видя колко е добре сега този човек, който толкова вярно и смело върши работата си, макар да изглежда, че познава много дълбоко колебанията и отчаянията на нашата професия. До късно през нощта седях на неговата трапеза, а той бе устроил всичко красиво и стилно, във ведро настроение, малко сърдечен, малко присмехулен, закрилян от своята хубава къща, закрилян от мъдростта и добрата си форма. Благодарен съм и за тази вечер. А сега с удоволствие исках да видя и човека, който пишеше артистичните писма за „Симплицисимус“ — Йоахим Рингелнац, и той беше толкова приятелски настроен да дойде за една вечер и в общинската пивница пихме различни хубави вина и бяхме доволни. Когато свърши това, аз се запътих към трамвая, за да се прибера вкъщи, беше ми достатъчно и си легнах в леглото, а Рингелнац едва по това време започваше работа — трябваше да излезе на своята сцена, за което не му завиждах.
Оттатък, в Нимфенбург, се чувствах добре, глезеха ме, по цял ден можех да държа очите си в студена вода или да се разхождам нагоре и надолу под старите величествени дървеса, да следя с поглед увехналите листа — с какво удоволствие се гонят на вятъра нашите малки братя! Често ги съзерцавах с тъга, често ги съзерцавах с усмивка. И аз като тях се носех днес към Мюнхен, утре към Цюрих, после отново назад. Все в търсене, все от подтика да избягна страданието, от подтика да отсроча за известно време смъртта. Защо те се съпротивляват така? — натъжавах се аз. Защото играта на живота е такава — усмихвах се.