Един увехнал лист, довян от вятъра през прозореца, малък лист от дърво, чието име не ми идваше наум, лежеше на ръба на моя басейн, виждах го, разчитах руните на неговите ребра и жилки, вдишвах толкова особеното предупреждение за тленност, от която ние тръпнем и без която не би имало нищо хубаво. Чудно е как красота и смърт, удоволствие и тленност взаимно се изискват и обуславят. В себе си и наоколо ясно усещах като нещо осезаемо границата между природа и дух. Така както цветето е тленно и красиво, златото вечно и скучно, така всички движения на природния живот са тленни и красиви, а духът е непреходен, но скучен. В този час го отхвърлях, в никакъв случай не гледах на духа като на вечен живот, а като на вечна смърт, нещо смразено, неплодотворно, безформено, което може да добие очертания и живот само ако пожертва своето безсмъртие. Златото трябва да стане цвете, духът тяло и душа, за да може да живее. Не, в този хладен утринен час между пясъчния часовник и увехналия лист не исках да зная нищо за духа, а в други времена можех много да го почитам, желаех да бъда само тленен, да бъда дете и цвете.
И за това, че бях тленен, след половинчасово лежане в топлите води ми напомни мигът на ставането. Позвъних на прислужника, той се появи, приготви ми затоплена хавлия. Тогава се изправих във водата и вече чувството за тленност, обезсилвайки ме, премина по цялото ми тяло, защото тези бани много изтощават и когато след баня от тридесет или четиридесет минути поискам да се изправя, коленете и ръцете ми се подчиняват само бавно и мъчително. Изпълзях от басейна и наметнах хавлията около раменете си, исках добре да се изтрия, да направя няколко, енергични движения, за да се ободря, но не можех, рухнах на стола, чувствах се двестагодишен и ми бе потребно дълго време, за да се изправя, отново да облека ризата и халата си и да тръгна.
Бавно, с подсечени колене вървях под тихите сводове — зад вратите на кабините тук и там шумеше вода — към серния извор, който извираше и кипеше под стъклен похлупак между камъни с жълтеникава наслойка. За този извор може да се разкаже загадъчна история. На ръба на каменния каптаж за ползване от посетителите винаги има две водни чаши, нещо повече, тъкмо това е историята, те липсват, но всеки гост, който жаден се приближи към извора, трябва от собствен опит да разбере, че двете чаши пак са изчезнали. Тогава човек незабавно поклаща глава, доколкото след банята курортистът е в състояние да направи такова движение, извиква прислугата, веднага се явява ту прислужник, ту келнер, ту някоя камериерка или санитарка от банята, ту момчето от асансьора и всички те също клатят глави и не разбират къде ли са се дянали злополучните чаши. Всеки път много бързо донасят нова чаша, посетителят я пълни, пие, оставя я на камъка и си отива; и когато след два часа се върне, за да отпие още глътка, отново няма никаква чаша. Всеки от служителите, на които тази загадъчна история с чашите е досадна и им създава доста работа, има свои собствени обяснения за изчезването на чашите, но всички те не са особено убедителни. Момчето от асансьора например наивно смята, че чашите често биват отнасяни от гостите на хотела по стаите. Като че ли в такъв случай камериерките не биха ги намирали отново, всеки ден! Накратко, работата е необяснима и на мен самия вече най-малкото осем или десет пъти се случваше да ми търсят нова чаша. Нашият хотел има около осемдесет посетители и тъй като тези курортисти са сериозни възрастни хора с подагра и ревматизъм, вероятно ле крадат чаши, то предполагам, че това е работа или на маниакален колекционер, или на неземни същества, на воден демон или дракон, който взема чашите може би за да накаже хората, че експлоатират извора, и някога някой щастливец, заблудил се из сводовете на мазето, ще намери входа към тайнствената шахта, където ще са струпани цяла планина водни чаши, тъй като по моите предпазливи пресмятания за една-единствена година там ще са се насъбрали най-малкото две хиляди чаши.
Край този извор сега си напълних чаша топла вода и я изпих с удоволствие. Най-често при това отново сядам и ми е много трудно да се реша пак да стана. Влача се към асансьора, в ума ми са приятните представи за изпълнен дълг и заслужена почивка, защото с банята и пиенето на минерална вода фактически съм изпълнил най-важните предписания за деня. А е все още ранна утрин, най-много седем или седем и половина, до обяд има няколко часа и аз бих дал всичко, за да науча вълшебството как да превърна сутрешните часове във вечерни.