Предполага се, че всеки от нас, запитан единствено за себе си, навярно по-скоро ще каже „да“. Ако мен, курортиста и писателя Хесе, ме попитат дали съм съгласен на писателя Хесе да бъдат спестени болест и смърт, дали смятам за добро, желателно и необходимо той да живее вечно, то аз, суетен, каквито са литераторите, може би най-напред ще отговоря на въпроса утвърдително. Но щом същият въпрос ми бъде поставен и по отношение на други, на курортиста Мюлер, на болния от ишиас Легран, на холандеца от стая шестдесет и четири, много бързо бих се решил да кажа „не“. Не, в действителност не е необходимо ние, възрастните, вече не твърде хубави хора, пък било и без подагра, да живеем безкрай. Би било дори много фатално, много скучно, много грозно. Не, на драго сърце бихме искали да умрем, но по-късно. А за днес предпочитаме след уморителните бани и мъчително убития предобед да изпитаме нещо приятно, да огризем едно пилешко крилце, да похапнем вкусна риба, да изпием чаша червено вино. Такива сме ние, страхливи и слаби, жадни за удоволствие, стари егоистични хора. Такава е психиката ни, такава е и нашата душа на ревматици и стареещи хора, а и душата на Баден; погледната от тази страна, оправдана е и традицията на баденската кухня.
Достатъчни ли са тези доказателства за оневиняване на нашия приятен живот? Необходими ли са по-нататъшни доводи? Има още стотици. Един-единствен, много прост, трябва Да бъде назован, а именно: минералните бани „изсмукват“, което ще рече, след тях се огладнява. И тъй като не съм просто курортист и гастроном, а в други времена съм познавал и противния полюс, радостта от постенето, съвестта ми не се утежнява пред лицето на света, който живее в нищета, ако във вреда на собствената ми обмяна на веществата в течение на три седмици съучаствам в разточителството.
Много се отклоних. Нека се върнем назад към дневния режим! Й така, седя на масата за обяд, виждам как рибата, печеното, плодовете се появяват едно след друго, в паузите дълго и замислено гледам краката на сервиращите момичета, всички в черни чорапи, гледам замислено, макар и не така дълго, краката на главния келнер. Те (краката на главния келнер) са за всички нас, пациентите, скъпа гледка, голяма утеха. Тъкмо този келнер, бездруго много приятен господин, някога страдал от крайно тежка и мъчителна форма на ревматизъм, така че вече почти не можел да ходи, и чрез лечение в Баден оздравял напълно. Всеки от нас знае това, на някои той самият го е разказвал. Ето защо често толкова замислено гледаме краката на главния келнер. Краката на младите сервитьорки обаче, в черни чорапи, без всякакво лечение, от само себе си са толкова стройни и подвижни, че ни се струват достойни за още по-дълбок размисъл.
И тъй като тук живея усамотено, сядането на трапезата е единственият повод, при който мога по-отблизо да се запозная с другите курортисти. Наистина не зная имената им и с малко от тях съм разменял по някоя дума, но ги виждам да сядат, виждам ги да се хранят и при това научавам някои неща. Холандецът, моят съсед по стая, чийто глас всяка вечер и сутрин през стената ограбва часове от съня ми, тук на масата говори с жена си така приглушено, че не бих могъл Да позная гласа му, ако не идваше откъм номер шестдесет и четири. Ех ти, кротко момче!
Няколко фигури от нашия обеден театър всекидневно ме радват още с появата на техните силуети, с определеността на ролите им. Тук е една великанка от Холандия, висока два или повече метра и достатъчно пищна, величествена фигура, достойна да представлява наша курфюрстка. Държането й е прелестно; към походката й обаче могат да се предявят изисквания, странно кокетна и опасна, ала почти потискаща е гледката, когато тя пристъпва в залата, опряна на изящен бастун, тънък, сякаш играчка, човек очаква, че всеки миг ще го види да се счупва. Но той вероятно е от желязо!
Тук има и един страхотно сериозен господин, обзалагам се, че е най-малкото парламентарист, всецяло морален, мъжествен, патриотарски, долните клепачи на очите му са малко зачервени и увиснали като на ония верни кучета от Сен Бернар, вратът му — широк и вдървен — би издържал всякакъв удар, челото му е набраздено от бръчки, портфейлът му — надут от законно придобити и точно преброени банкноти, гърдите му са пълни с безупречни, високи, но нетолерантни идеали. Веднъж, в една ужасна нощ, той ми се присъни, сънувах, че този човек е моят баща, а аз стоях; пред него и трябваше да отговарям: първо, заради липсата на патриотизъм, второ, за това, че на хазарт съм загубил петдесет франка, трето, че съм прелъстил едно момиче. В деня след тоя убийствен сън горещо копнеех да видя наяве човека, пред когото насън толкова много трябваше да треперя. Видът му би ме излекувал, защото нали действителността винаги е много по-безобидна, отколкото образът от нашите кошмари, мъжът може би ще се усмихне или ще ми кимне, или ще се пошегува със сервитьорката, или най-малкото физическият му образ ще коригира разкривеното лице от моя сън. Но когато; стана обяд и отново видях строгия господин по време на хранене, той нито ми кимна, нито се усмихна, а седеше мрачен пред своята бутилка червено вино и всяка бръчка на челото и на тила му изразяваше неумолима моралност и решителност, изпитах ужасен, страх от него, а вечерта се молех да не го сънувам, отново.