За тази вечер, в която се прибрах късно, уморен и щастлив, не искам да разказвам тук. Цялата ми философия на болен от ишиас тогава би пропаднала. Щастлив, уморен и тананикащ се върнах през нощта и видиш ли, и сънят вече не бягаше от мен, и той, толкова плахата птица, доверчиво дойде и на сините си крила ме понесе към рая.
Холандецът
Дълго се притеснявах дали да напиша тази глава. Е, сега вече реших. Нека.
Когато преди четиринадесет дни предпазливо и грижовно избрах моята хотелска стая номер шестдесет и пет, общо взето, не направих лош избор. Стаята, светла и с приветливи тапети, има алков, в който стои леглото, и тя ме зарадва със своите невсекидневни оригинални очертания. Беше хубаво осветена, предлагаше изглед към река и лозя. Освен това се намираше твърде високо в сградата, следователно над мен не живееше никой и откъм улицата бе почти невъзможно нещо да ме смущава. Добре я бях избрал. Тогава попитах и за съседите по стая и получих успокояващи сведения. От едната страна живееше някаква стара дама, от която в действителност никога нищо не се чуваше. От другата, в номер шестдесет и четири обаче, беше настанен холандецът. В течение на двадесет дни, в течение на двадесет горчиви нощи този господин бе станал за мен необикновено важен, прекалено важен, митична фигура, божество, демон и призрак, когото едва преди няколко дни победих.
Никой, комуто бих го показал, нямаше да ми вярва. Този господин от Холандия, който толкова много дни ми пречеше да работя, толкова много нощи ми пречеше да спя, не е някакъв буен яростен воин, нито ентусиазиран музикант, нито пък се прибира в неочаквано време пиян, нито бие жена си или се кара с нея, той не свири, не пее, дори не хърка, най-малкото не толкова високо, че да ми пречи. Той е солиден, нравствен, вече немлад човек, води редовен живот като по часовник и няма никакви очебийни недъзи. Как е възможно този идеален гражданин да ми причинява такива страдания?
Възможно е, за съжаление е факт. Двете главни точки, опорните стълбове на моето нещастие са следните: стаите шестдесет и четири и шестдесет и пет са свързани с междинна врата, наистина затворена и препречена от една маса, но в никакъв случай това не е дебела врата. Ето едното нещастие, то не може да се отстрани. Второто, по-лошото, е, че холандецът има жена. А тя не може с позволени средства да бъде премахната от света или поне извадена от стая номер шестдесет и четири. И после, сполетя ме необикновеното, нещастие, че съседите ми, точно както и аз самият, принадлежат към сравнително редкия тип обитатели на котела, които прекарват по-голяма част от деня в стаята си.
Ако аз също бих имал при себе си жена, ако бях учител по пеене или притежавах пиано, цигулка, валдхорна, тръба или барабан, бих могъл с надежда за успех да поведа борба срещу моите холандски съседи. Но положението е такова: в течение на двадесет и четирите часа от денонощието холандската двойка не чува откъм моята страна нито звук, аз се отнасям към нея като към кралска двойка или като към тежко болни, щедро й правя постоянно и невъобразимо благодеяние в една съвършена и абсолютна тишина. А как те отвръщат на моето благодеяние? Отреждат ми, след като всяка нощ от дванадесет до шест часа сутринта спят, насъщното време на пощада от шест часа. На мен е оставен изборът дали да употребя тези часове за работа, за сън или за молитва и медитация. С останалите осемнадесет часа на денонощието не разполагам, не ми принадлежат, тези всекидневни осемнадесет часа всъщност изобщо не могат да се намерят при меч, а само в стая номер шестдесет и четири. В стая номер шестдесет и четири цели осемнадесет часа се бъбри, смее се, прави се тоалет, приемат се гости. Не се действа с огнестрелно оръжие, нито пък се музицира, не възникват и побои, трябва да призная. Но там никой не размишлява, не чете, не медитира, не замълчава. Реката на разговорите тече непрестанно, често оттатък, в стаята, се събират четирима или шестима, а вечер съпружеската двойка бъбри до единадесет и половина. Сетне започва звънтенето на чаши, на порцелан, чува се шумът от четките за зъби, от придърпването на няколко стола, мелодиите на гаргарата. После скърцат леглата и най-после става тихо и остава тихо (трябва да го призная още веднъж) чак до зори, някъде докъм шест часа, час, в който един от съпрузите, не зная дали той или тя, се вдига и разтърсва пода, отива до бамята и бързо се връща отново. Междувременно за мен настава час да сляза в банята, а при завръщането ми нишката на разговорите, на шумовете, на смеха, на придърпването на столове вече не се прекъсва почти до среднощ.