Дълга, мъчително дълга бе нощта, в която бях погълнат от тези мисли. Лежах в леглото като жертва на холандеца, който в съседство с мен кашляше, плюеше, ходеше нагоре-надолу, бях сгорещен и преуморен, очите ми пренапрегнати от дългото четене (какво ли друго бих могъл да правя?) и чувствах: вече безусловно трябва да се сложи край на това състояние, на тази мъка и позор. Едва бе засветила тази яснота, това убеждение или решение, студено и бистро като утринна виделина, едва се бе появило пред душата ми релефно и твърдо: „Това трябва незабавно да бъде изстрадано докрай и доведено до разрешение“ и у мен първо изплуваха обичайните груби фантазии, добре познати на всеки нервен човек от миговете на особена мъка. Само два пътя, така изглеждаше, могат да ме спасят от клетническото ми положение; следваше да избера един от тях: или да погубя себе си, или да се обясня с холандеца, да го хвана за гърлото и да победя (той тъкмо кашляше със завидна енергия). И двете представи бяха хубави и избавителни, макар и малко детински. Приятна бе мисълта да се оттеглиш по някои от обичайните, често преценявани начини на типично детско самоубийствено чувство. „Ще си получите заслуженото, ако взема да си прережа гърлото.“ Беше хубава и другата представа — вместо моето да уловя гърлото на холандеца и да го удуша или прострелям и стана победител над неговата груба, неизтънчена виталност.
Тези наивни фантазии да унищожа или себе си, или врага междувременно се изчерпаха бързо. Човек можеше да им се отдаде за известно време, да избяга в тези мечти, но те увяхваха скоро и губеха своята омая, защото след кратко блуждаене през такива лабиринти желанието ми отслабваше и трябваше да призная пред себе си, че подобни въжделения бяха необикновени екзалтации на мига, че действително и сериозно не желаех да унищожа нито себе си, нито холандеца. Би било напълно достатъчно неговото отдалечаване. И сега се опитах да изобразя в картини това отдалечаване, запалих лампата, от чекмеджето на нощното шкафче взех книжката с разписанията на превозните средства и си дадох труда да съставя непрекъснат маршрут, по който холандецът би могъл утре в ранни зори да отпътува и колкото е възможно по-бързо да стигне в родината си. Това занимание ми достави известно удоволствие, виждах мъжа да става на разсъмване в неприятен хлад, виждах и чувах как за последен път приготвя тоалета си в стая номер шестдесет и четири, обува обувките си, щраква вратата, виждах го изтръпнал от студ да върви към гарата и да отпътува, виждах го около осем часа сутринта в Базел да се кара с френските митничари и колкото по се разгръщаше измислицата, толкова по-леко ми ставаше. Но още в Париж въображението ми направи засечка й цялата картина се срути в развалини дълго преди моят човек да стигне до холандската граница.
Това бяха празни работи. По толкова прост и лесен начин врагът, врагът в мен самия, не можеше да бъде надмогнат. Разбира се, не ставаше дума за някакво отмъщение спрямо холандеца, от моя страна всичко се свеждаше изключително до постигането на едно скъпо, положително и достойно отношение към него. Задачата ми вече беше съвсем ясна: трябваше да преобразя собствената си безсмислена омраза, да обикна холандеца. Тогава той колкото и да плюеше, да вдигаше шум, аз щях да имам превъзходство, щях да бъда неуязвим. Ако ми се удадеше да го обикна, вече не биха го спасили цялото му здраве и цялата му виталност, тогава щеше да бъде мой и неговият образ нямаше да противостои на идеята за единство. И тъй, бодро напред, целта е достойна! Заслужаваше си добре да използвам моята безсънна нощ.