Задачата беше колкото проста, толкова и трудна и аз действително прекарах почти цялата нощ в решаването й. Трябваше да преобразя холандеца, да го пресътворя, от обект на моята омраза, от извор на страданието ми да го превърна в обект на моята любов, на моя интерес, на моето съчувствие и братство. Ако не ми се удаде, ако у мен не се получи топлина от градуса, необходим за това претопяване, тогава ще съм загубен, холандецът ще заседне в гърлото ми и по-нататък дни и нощи ще се задушавам. Онова, което имах да извърша, беше просто осъществяване на чудните думи „обичай своите врагове“. Отдавна бях свикнал да не възприемам всички тези толкова забележително убедителни думи от Новия завет, не просто морализаторски, не като повели „ти трябва“, а като приятелски напомнялия на един истински мъдрец, който ни кима; „Опитай веднъж буквално да изпълниш тази премъдрост и ще се учудиш колко благотворно ще ти се отрази.“ Разбирах, че тези поучения съдържат не само най-високото от моралните изисквания, но и най-възвишеното и най-мъдрото от науката за душевното блаженство и че цялата теория за любовта от Новия завет, заедно с всички други нейни значения, има значението на добре обмислено психологическо умение. В случая се виждаше като на длан, и най-младият, и най-наивният психоаналитик би могъл само да потвърди, че между мен и избавлението ми стои единствено още неизпълненото изискване да обичам моя враг.
И ето, стигна се до това, той нямаше, заседнал в гърлото ми, да ме задушава, омразата щеше да бъде претопена. Но това не ставаше лесно, струваше много труд и пот, струваше два или три нощни часа на най-силно напрежение. После обаче бе постигнато.
Поставих началото, като с възможната пределна яснота изправих пред душевния си взор фигурата на оня, от когото се страхувах, докато никоя ръка, никой пръст на ръката, докато никоя обувка, никоя вежда, никоя бръчка на бузата вече не липсваха, докато изцяло го гледах пред себе си и изцяло го притежавах вътрешно, виждах го да върви, да седи, да се усмихва и да заспива. Представях си как сутрин той си мие зъбите с четка и как нощем заспива на възглавницата, виждах как клепачите му уморено натежават, виждах шията да се отпуска и главата леко да клюмва. Измина цял час, докато най-после го превъзмогнах. С това постигнах много. Да обича нещо, за поета означава да го включи в своята фантазия, там да го топли и съхранява, да играе с него, да му даде от собствената си душа и да го оживи със собствения си дъх. Така направих с моя враг и най-после той ми принадлежеше и се бе сродил с мен. Ако неговата шия не беше някак възкъса, всичко друго не би ми се удало, но шията ми дойде на помощ. Можех да събличам или да обличам холандеца в къси панталони или в редингот, да го поставям в гребна лодка или да седи край масата за обяд, можех да го превръщам в крал, в просяк, в роб, в старец или дете и при всяка от толкова различните фигури той все беше с къса шия и малко изпъкнали очи. Тези белези бяха неговите слаби точки, тях трябваше да целя при нападението. Потребно беше много време, докато ми се удаде да подмладя холандеца, да си го представя като млад съпруг, като годеник, студент и ученик. Когато най-после успях да го върна назад и видя преобразен в малко момче, за пръв път се отнесох към шията със съчувствие. По кроткия път на състраданието той завладя моето сърце, когато с представата за този силен и енергичен юноша видях и родителите му, загрижени поради лекия белег на предразположението към астма. Продължих по мекия път на състраданието и вече не бе необходимо особено изкуство, за да се появят във въображението ми бъдните години и степени. Когато стигнах дотам да си представя човека десет години по-стар и да го видя получил първия си удар, тогава изведнъж всичко у него така ме трогна, че почнах да го съжалявам. Той беше вече с пълните устни, с тежките клепачи, с неизразителния глас, всичко това ме омилостивяваше и преди още в дейното ми въображение да се бе стигнало до имагинерната му смърт, човешкото у него, слабостите, обречеността да умре ми бяха вече така братски близки, че от дълго време нямах нищо против него. Тогава се зарадвах, склопих очите му, затворих и моите, защото беше утро, и съвсем изнурен от нощните си съчинения, като призрак се отпуснах на възглавницата. На следващия ден и през следващата нощ имах предостатъчно възможности да установя, че съм победил Холандия. Човекът можеше да се смее или да кашля, да се държи като здравеняк, стъпката му да кънти още по-силно, той да блъска столове или да се шегува, вече нищо не ме изваждаше от равновесие. През деня можех задоволително да работя и през нощта задоволително да почивам.