Не мога да си спестя и едно още по-засрамващо признание. Че нямам желание за никаква работа, нищо не мисля, едва чета, че душевно и физически загубих всяка бодрост и енергия, е достатъчно лошо, но може да стане още по-лошо. Започнах да се отдавам тъкмо на повърхностната и оглупяващата, пустата и порочната страна на ленивия живот в курорта. На обяд например вече не изяждам всичките добри тлъсти мръвки просто така, на шега и с вътрешно превъзходство или най-малкото с ирония, както правех в началото, не, ям, тъпча се, макар отдавна да не зная какво е глад, два пъти дневно поглъщам това фино голямо меню е неовладяното глупаво чревоугодие на скучаещия човек, на тлъстия неприятен буржоа, на вечеря най-често пия малко вино, а преди лягане привикнах и на бутилчица бира, каквато от близо двадесет години не пиех. Отначало я вземах като приспивателно средство, защото ми бе препоръчана, но сега вече от дни пия поради чиста привичка и чревоугодство. Не е за вярване колко бързо човек може да се научи на лошото и глупавото, колко е лесно да се превърнеш в страшен мързеливец, в свиня и тлъст лакомник.
Моята склонност към порока в никакъв случай не се ограничава с яденето и пиенето, с безделието и излежаването. Ръка за ръка с физическото изнежване и леността върви и духовното. Онова, което никога не съм смятал за възможно, настъпи: аз отбягвам не само в духовното всички напрегнати, сурови и опасни пътища, а и в духовното, ленив и лаком, търся тъкмо онези вяли, перверзни, идиотски помпозни и безсъдържателни удоволствия, които открай време съм избягвал и ненавиждал и заради които, общо взето, понякога съм обвинявал и презирал бюргерите и жителите на градовете, нашето време и цивилизация. Сега се доближих до средното равнище на курортиста дотолкова, че вече не се отвращавам и не бягам от онези забавления, а участвам в тях и ги посещавам. Няма да трае дълго и ще почна да чета само списъка с имената на пристигналите за лечение (от забавленията на пациентите това ми се струва най-загадъчно) и по цели следобеди ще говоря с госпожа Мюлер за нейния ревматизъм и за всичките видове чайове, които помагат срещу него, и на приятелите си ще изпращам илюстровани картички с годенически двойки или с онези смели хора от Рюбли.
Курортните концерти, които дълго време грижливо избягвах, сега посещавам често и както всички други седя на някой стол, слушам как забавната музика се стича край мен и имам приятното чувство, че с нея осезаемо и звучно изтича и част от времето, част от времето, каквото ние курортистите имаме в такъв излишък. Понякога самата музика ме увлича и очарова, чисто сетивната прелест на няколко добре свирещи инструмента, при което обаче в съзнанието ми не влиза нищо от характера и съдържанието на изпълняваните пиеси. Повърхностните музикални парчета, чийто стил и почерк иначе би събудил у мен отвращение, сега изслушвам докрай, без това да ме обременява. Седя четвърт, а понякога и половин час уморен и в лоша поза, сред ято скучаещи хора, слушам като тях времето да изтича и както у тях изразът на лицето ми издава скука, като тях машинално се почесвам по тила, опирам брада на дръжката на бастуна или се прозявам и само в отделни мигове душата ми се сепва и се противопоставя, сякаш е степно животно, което, уловено внезапно, се събужда в обора, но скоро отново клюмва и спи, продължава да сънува подсъзнателно, без мен, защото съм разделен от нея, откакто седя по тези столове на концерт.
И едва сега, след като аз самият напълно се превърнах в частица от тълпата, в обикновен курортист, в скучаещ, уморен филистер, едва сега чувствам колко жалко и фриволно беше, когато на първите страници на настоящите записки играех ролята на нормален представител на този свят и манталитет. Правех го иронично и едва сега, след като фактически принадлежа към същия нормиран всекидневен свят, когато без душа седя в една зала и слушам забавна музика така, сякаш пия чай или пилзенска бира, едва сега чувствам отново и напълно колко силно, колко горчиво мразя този свят. Защото сега в неговия образ мразех, презирах и осмивах не нещо друго, а себе си самия. Не, не бе за мен да се съюзявам с този свят, да му принадлежа, да спечеля признание в него и да се чувствам добре, в момента с всички фибри на моята същност усещах — това ми е отказано, това е грях срещу всичко добро и свято, което зная и участието ми в което е щастие. И само затова, само защото в момента извършвам грях, защото се съюзявам и приемам този свят, сега на душата ми е така лошо до смърт! И все пак не променям нищо, леността е по-силна от моето разбиране, тлъстото мързеливо шкембе — по-силно от плахата, жалеща душа.