Ако все пак проявяваме толкова малък интерес към споменатия курортист, то се дължи единствено на сегашната му функция, на неговото агрегатно състояние в момента. Не бива обаче да изпускаме от очи никога неугасващата възможност състоянието му да се промени и неговата същност да бъде приведена под нов знаменател. Това чудо, вече често преживявано, остава всекичасно възможно. Когато с поклащане на глава наблюдаваме курортиста Хесе и го намираме узрял за залеза, то не бива да се забравя, че приемаме залеза не в смисъл на унищожение, а само в смисъла на преобразяване, защото основа и почва за всички наши мнения, следователно и за нашата психология, е вярата в бога, в единството, а единството винаги, и в най-отчайващия случай, може да бъде възстановено по пътя на милостта, както и на познанието. Няма болен, който не може с една-единствена крачка, пък било и крачката през смъртта, отново да бъде здрав и да навлезе в живота. Няма грешник, който с една-единствена крачка, било може би и чрез екзекуцията, да не стане отново невинен и божествен. Няма и никакви обидени, излезли от релсите и привидно обезценени хора, които един знак на милост мигом да не възроди и превърне въз весели деца, каквито са били. Нека при писането, както и при четенето на настоящите записки никога не бъдат забравени тази моя вяра, това мое познание. И авторът на тези страници в действителност не знае откъде би взел смелостта, оправданието, голямата дързост за своята критика и капризи, за своя песимизъм и психология, ако в душата му постоянно не му противостоеше знанието за единството като нерушимо равновесие. И обратното: колкото по-нататък, от една страна, си позволявам да се разкривам и колкото по-безпощадно критикувам, колкото по-гъвкаво се поддавам на капризите, толкова по-светло сияе отвъд, на противоположната страна, светлината на примирението. Ако не беше това безкрайно, непрестанно прииждащо изравняване, откъде щях да взема куража да изрека една-единствена дума, да произнеса присъда, да изпитвам любов или омраза и да ги изразявам и да живея един-единствен час?
Подобрение
Моето лечение ще приключи скоро. И слава богу, върви към подобрение, върви на добре. Цяла седмица бях съвсем безнадежден и омаломощен, просто още болен, просто още уморен, просто още скучаещ и досаден на самия себе си. Малко оставаше, и щях да поръчам да ми сложат гумен наконечник на бастуна. Малко Оставаше, и щях да почна да чета списъка с имената на пристигналите курортисти. Малко оставаше, и вече нямаше да слушам забавна музика едва четвърт или половин час, а щях да стоя на целите едно или двучасови концерти и вечер вместо една щях да изпивам по две бири. Малко оставаше и да проиграя в курортното казино всичките си налични пари. Също малко оставаше да бъда пленен от моите сътрапезници в хотела, мили приятни хора, към които изпитвах уважение и от които много можех да науча, ако не повтарях старата грешка и не се мъчех да го постигна по пътя на разговора. А беседите с хора, с които не си дълбоко свързан, почти винаги са толкова пусти и толкова те разочароват. Към това се добавя и обстоятелството, че непознатите, когато ме заговарят, за съжаление виждат в мен винаги само специалиста и смятат, че винаги трябва да засягат литературата и изкуството, и, естествено, тогава се дрънкат глупости и най-привлекателните хора опознаваш откъм страна, по която от дванадесет единадесетте не се различават помежду си.
Прибавят се още и болките, и лошото време, при което всекидневно отново се простудявах (сега разбрах, и вечните простуди на холандеца), и страшната умора от лечението, имаше цяла редица дни, които не мога да похваля. Но както се случва, един ден и тази редица свърши. Настъпи утро, в което всичко ми беше така болезнено, че останах да лежа и дори вече не можех да направя всекидневната баня. Стачкувах, просто не се вдишах от леглото, само един ден, на втория, ми стана по-добре. Този ден, в който започна обрат, за мен е забележителен, защото обратът и преобразяването дойдоха съвсем неочаквано и изненадващо. Човек може да се справи с всичко, и с най-противното положение, стига сериозно да желае това; така и аз, дори в най-опустошителните и отчайващи дни на лечението ми, посред най-тежкото униние никога не се съмнявах, че отново ще мога да изгазя от тази тиня. Измъкването, бавното и мъчително побеждаване на външния свят, бавното търсене и намиране на най-логичното отношение — беше, както знаех, един постоянно проходим път, беше добре проходимият, много препоръчителният път на разума. От нявгашните си изживявания обаче знаех и друг път, който не трябваше да се търси, а само да се намира — пътя на щастието, на милостта, на чудото. Но не смеех и да се надявам, че тъкмо сега чудото е близо до мен, че от срамното състояние на този нещастен ден ще изляза на пътя на разума, на съзнателния тренинг, не мъчително и потънал в прах, а окрилен, и щях да бъда спасен по осеяната с цветя алея на милостта.