Курортистът Хесе тъкмо вдигна своята чаша с вино, само от скука, приближи я до устата си, без истински да пие, добави още едно към всички безпомощни и автоматични привидни действия, свързани с обяда, тогава се извърши обединяването на двете „аз“, на онова, което се храни, и което наблюдава, и внезапно бързо аз трябваше да оставя чашата, защото отвътре ме разтърси внезапен огромен изблик на смях, съвсем детинска развеселеност, внезапно прозрение за безкрайната комичност на цялото положение. За миг картината на тази зала, пълна с болни, навъсени, разглезени и мудни хора (когато схванах, че и в душите на другите стават подобни неща, каквито и в моята), ми се стори отражение на целия наш цивилизован живот, живот без силни подтици, принуден да се движи по установени релси, с неудоволствие, без отношение към бог и облаците в небето. За миг си представих и хилядите трапезарии, в които нещата изглеждат точно така, мислех и за стотиците хиляди кафе-сладкарници с изцапаните мраморни масички и сладникавата претрупана, дъхаща похот музика, за хотелите и канцелариите, за цялата архитектура, за музиката, привичките, сред които живее нашето човечество, и всичко ми се виждаше по значение и стойност сходно със скучната игра на моята ръка, която се забавлява с прибора за риба, с неутолимото празно блуждаене на моя суров поглед из залата. Всичко заедно обаче, трапезарията и светът, курортистите и човечеството, в течение на един миг в никакъв случай не ми се струваше ужасно и трагично, а единствено страшно жалко. Необходимо бе само човек да се разсмее, да разчупи механизма и през нашата пуста зала да преминат бог и птиците, и облаците и ние вече да не бъдем мрачните гости на една курортна трапеза, а доволни гости на бога край пъстрата трапеза на света.
Много бързо, както казах, в тази секунда отместих настрана чашата е вода, вътрешно разтърсен от прилива на неудържим смях. За мен представляваше голяма мъка да овладея този смях, да не му позволя да избухне. Ах, като деца често сме преживявали нещо подобно, когато на някоя трапеза, в някое училище или църква седиш и чак до носа и очите си зареден със силно, добре обосновано желание да се разсмееш, но не бива да се смееш, трябва някак да потиснеш смеха, заради учителя, заради родителите, заради реда и закона. Неохотно вярвахме и се подчинявахме на тези учители, на тези родители и бивахме много изненадани, такива, сме и до днес, че зад техните разпоредби, религиозни и нравствени поуки седи като авторитет оня Исус, който тъкмо за децата е казал, че те са блажени. Дали действително е имал предвид само образцовите деца?
Но и този път ми се удаде да се овладея. Останах тих и изпитвах само напор в гърлото и гъдел в носа, с копнеж търсех някакъв малък вентил и изход; нещо позволено и приемливо за изблик, иначе щях да се задуша. Дали пък подобава, когато келнерът мине край мен например, да го ощипя по крака, или с малко вода от чашата си да напръскам келнерката? Не, не вървеше, всичко това беше забранено, то бе старата история, както преди тридесет години.