Докато мислех така и смехът ми беше съвсем високо в гърлото, гледах втренчено отсреща към съседната маса в лицето на една непозната жена, дама с посивели коси, която, видимо болна, бе облегнала на стената до себе си бастун и играеше с пръстена на салфетката си, защото тъкмо сега бе настъпила пауза в сервирането и всички ние прилагахме обичайните средства за запълване на времето. Един увлечено четеше някакъв стар вестник; ясно се виждаше, че отдавна го знае наизуст, все пак от скука поглъщаше отново и отново вестта за това, че господин президентът не е добре, и съобщението за дейността на някаква изследователска комисия в Канада. Една стара госпожица смеси две прахчета в чашата си, за да може след яденето да ги вземе. Видът й беше малко като на ония възрастни дами от приказките, които вдъхват страх и смесват магьоснически средства във вреда на другите, на по-хубавите хора. Някакъв господин, изглеждаше елегантен и уморен, сякаш бе от роман на Тургенев или Томас Ман, с изтънченост и меланхолия гледаше към един от нарисуваните на стената пейзажи. Най-много ми харесваше нашата великанка, тя седеше в безукорна поза и добро настроение както почти винаги пред празната си чиния и нямаше вид нито на зла, нито на скучаеща. Напротив, строгият морален господин с бръчките и силната шия седеше тежко на стола си, като че ли представляваше цял съд заедно със съдебните заседатели, и на лицето му имаше такъв израз, сякаш току-що бе осъдил собствения си син на смърт, а всъщност просто беше изял само пълна чиния аспержи. Господин Кезелринг, розовият паж, и днес още си беше прелестен и розов, но малко поостарял и попритъпен, личеше, че днешният ден не бе хубав за него, трапчинката на детинската буза на пажа днес изглеждаше също така невероятна и досадна, както пакетчето пикантни картинки във вътрешния му джоб. Колко странно и смешно бе всичко това! Защо всички ние седяхме тук, чакахме и се хилехме? Защо ядяхме и чакахме другите ястия, след като всички отдавна вече не бяхме гладни? Защо Кезелринг сресваше косите си на поет с мъничка джобна четка, защо носеше ония глупави картинки в джоба си, защо този джоб беше подплатен с коприна? Всичко това беше толкова необосновано и невероятно! Всичко така неудържимо предизвикваше смях.
И тъй, неотклонно се взирах в лицето на старата дама. Тогава тя изведнъж остави пръстена на салфетката, погледна ме и докато ние за момент се втренчвахме един в друг, смехът се качи в лицето ми, не можех нищо друго — най-приветливо се ухилих на жената с целия насъбрал се у мене смях, той разкриви устните и стигна до очите ми: Не знаех какво мислеше тя за мен сега, но реагира чудесно. Отначало бързо сведе очи и отново пъргаво взе в ръка своята играчка, ала лицето й бе станало неспокойно и докато аз гледах с голямо любопитство, то все повече и повече се изменяше и придоби най-странна гримаса. Жената се разсмя! Тя се бореше с напора на смеха, като преглъщаше и правеше гримаси. Бях я заразил със смеха! И така, ние двамата съжители в един хотел, познати като улегнали възрастни хора, седяхме на местата си сякаш малки ученици, взирахме се пред себе си, хвърляхме погледи странишком един към друг, а лицата ни тръпнеха, за да овладеят смеха. Още двама-трима от залата забелязаха това и почнаха с удоволствие и някак иронично да се усмихват, като че ли се бе счупило някакво стъкло на прозореца и синьо-бялото небе бе почнало да се стича навътре, за минути премина весело заразително настроение, едно подсилване из цялата зала, сякаш всеки тъкмо сега бе забелязал как неизразимо глупаво и жалко седяхме в нашето курортистко достойнство и монотонната тъга.
От този момент нататък пак се почувствах добре, вече не бях просто курортист, специализирал се да бъде болен и лекуван, а болестта и лечението отново станаха странични неща. Разбира се, още изпитвах болки, не можех да го отрека. Но, за бога, така и трябваше Да боли; предоставих болестта сама на себе си, не ми бе работа по цял ден да я ухажвам.
След обяда един от обитателите на хотела ме заговори, човек, който просто ми беше несимпатичен, господин с много мнения, и преди често той ми бе предлагал вестници и ме бе принуждавал да беседваме, съвсем наскоро при един дълъг, крайно скучен разговор безрезервно и примирено се бях съгласил с всичките му доказани принципи и мнения относно учебното дело и възпитанието. И така, този тип сега излезе от обичайната си засада в коридора и се изправи пред мен.
— Добър ден — каза той, — днес изглеждате много доволен.
— Разбира се, много съм доволен. По време на обяда видях няколко облака да минават по небето и тъй като преди мислех, че тези облаци са просто от хартия и спадат към декорацията на залата, много се зарадвах на откритието, че са истински, действителни облаци и въздух. Пред очите ми те се разнесоха, не бяха номерирани и на никой не висеше етикет за продажната му цена. Можете да си представите колко се радвам на това! Действителността още съществува, и то посред Баден! Чудесно!