Колко некрасиво бе лицето, с което господинът посрещна моите думи!
— Така, така — каза той проточено, та чак цяла минута му бе необходима. — Значи вие смятате, че вече няма действителност? А ако смея да попитам, какво разбирате под действителност?
— Ох — отвърнах аз, — това е философски и сложен въпрос. Но на практика мога съвсем лесно да отговоря. Нашата действителност, драги господине, за мен доста точно се покрива с това, което обикновено наричаме природа. Във всеки случай под действителност не разбирам всичко, което тук, в Баден, ни обгражда постоянно; не курортните истории и историите на болестите, не ревматичните романи и подагричните драми, не алеята за разходки и концертите, менюто и програмите, не надзорника в банята и курортистите.
— Какво, и курортистите ли не са за вас действителност? Излиза, че например аз, човекът, който говори с вас, не съм действителен?
— Съжалявам, разбира се, не бих искал да ви засегна, но всъщност за мен вие не сте действителност. Вие, така както ми се представяте, сте без ония убедителни черти, които превръщат за нас възприетото в преживяно, случилото се в действителност. Вие съществувате, драги господине, не мога да оспоря това. Вие съществувате, но на равнище, на което в моите очи липсва времевата и пространствената действителност. Вие съществувате, бих казал, върху равнището на хартията, на парите и на кредита, на морала, на закона, на духа, на почтителността. Вие сте съжител и съвременник на добродетелта, на категоричния императив и разума, а може би дори сте вещта в себе си или сте сроден с капитализма. Но вие не сте действителност, която ме убеждава непосредствено, както е при всеки камък или дърво, при всяка костенурка, всяка птица. Аз мога, драги господине, да се отнасям към вас с неизмеримо одобрение, с почит, мога и да се съмнявам във вас или да се съгласявам, но ми е невъзможно да ви преживея напълно, невъзможно ми е да ви обичам. Вие споделяте тази съдба с вашите роднини и скъпи близки, с добродетелта и разума, с категоричния императив и с всички идеали на човечеството. Вие сте забележителен. Гордеем се с вас. Но действителен не сте.
Господинът широко отвори очи.
— Но ако случайно усетите ръката ми на лицето си, тогава ще се убедите ли в моята реалност?
— Ако проведете този експеримент, той първо ще навреди на вас, защото съм по-силен, отколкото сте вие, и в момента се чувствам свободен от всякакви морални задръжки; но чрез това толкова приятелски предложено доказателство няма да постигнете целта си. Наистина бих реагирал на вашия експеримент с целия така чудесно устроен апарат за самозащита, но вашето нападение няма да ме убеди, че у вас съществува личност и душа. Ако аз запълня с ръка или крак пространството между два електрични полюса, така ще прекъсна разтоварването, без да смятам електрическия ток за личност, за същество от моя вид.
— Вие по природа сте творец, е, да, това ви разрешава някои неща. Изглежда, мразите духа, понятийното мислене и враждувате с тях. От мен да мине, правете го. Но как се съгласува това с вас, поета, с толкова много от собствените ви изказвания? Познавам статии, ваши книги, в които проповядвате тъкмо обратното, признавате разума и духа вместо неразумната и случайна природа, където се застъпвате за идеите и признавате като върховен принцип духовното. Как се свързват тези неща?
— Така, наистина ли? Да, възможно е. Имам нещастието, видите ли, често да си противореча сам. Действителността винаги прави същото, само духът не го прави, и добродетелта не, и вие не, или поне много рядко, уважаеми господине. Например след напрегнат поход през лятото мога да бъда всецяло овладян от желанието да получа чаша пълна с вода и да смятам водата за най-удивителното нещо на света. Четвърт час по-късно, когато не съм жаден, за мен нищо на земята не е по-безинтересно от водата и пиенето. По същия начин постъпвам и с яденето, със спането и размишлението. Отношението ми към така наречения дух например е точно същото, както към яденето или пиенето. Понякога на света няма нищо, което да ме привлича толкова неудържимо и да ми изглежда така безусловно необходимо, както духът, както възможността за абстракция, логиката, идеята. После отново, когато съм наситен от тях, изпитвам потребност и жадувам за противното, всеки дух ме отвращава като развалена храна. Зная от опит, това поведение е самоволно и безхарактерно, дори минава за непозволено, но никога не бих могъл да разбера защо. Защото също както аз постоянно следва да редувам ядене и пост, сън и будуване, трябва и постоянно да се люшкам насам и натам между природно и духовно, между опит и платонизъм, ред и революция, католицизъм и реформаторски дух. Наистина ми изглежда много добродетелно, признак на силен характер и непреклонност, ако през целия си живот някой е в състояние непрестанно да почита духа и да презира природата, винаги да бъде революционер и никога консерватор или обратното, но също така ми се струва фатално, противно и умопомрачително, ако човек винаги иска да яде или само да спи. И въпреки това всички общности — политически, духовни, религиозни и научни — се крепят на предпоставката, че едно такова лудешко държане било възможно, било естествено! И вие, господине, не смятате за правилно, че в един час аз съм буйно влюбен в духа и вярвам, че той може да постигне и невъзможното, а в друг час мразя духа и го оплювам и вместо неговата невинност търся богатството на природата! Защо ли? Как така намирате естественото безхарактерно, здравото и самопонятното — непозволено? Ако бихте могли да ми обясните това, тогава на драго сърце устно и писмено ще се призная за бит по всички тези точки. Тогава ще ви призная толкова реалност, колкото изобщо е възможна, ще ви даря цялата действителност. Но виждате ли, не сте в състояние да ми обясните тъкмо това! Вие стоите тук, а под жилетката ви се крият погълнатите ястия, не сърце. И във вашия измамно сполучливо оформен череп има дух, а няма природа. Никога не съм виждал нещо толкова жалко недействително като вас. Вие сте ревматик, курортист! Хартията прозира през всички илици на дрехите ви, духът се изплъзва, изтича от шевовете ви, човече, у вас няма нищо друго освен вестници, данъчни квитанции, Кант и Маркс, Платон й лихвената таблица. Ако духна, ще изчезнете! Стига да помисля за моята любима или дори само за една малка жълта иглика, това е достатъчно да ви изтласкам напълно от действителността! Вие не сте предмет, не сте човек, вие сте една идея, празна абстракция.