И всъщност, когато аз, малко разгорещен, но в по-добро настроение, протегнах ръката си със свит юмрук, за да докажа на фигурата нейната нереалност, ето че вестникът ми мина през господина и той изчезна. Едва сега, като се спрях, забелязах, че съм излязъл от сградата без шапка и съм стигнал до самотния бряг на реката; стоях сам под красивите дървета, водата течеше и ромолеше и отново бях страстно устремен към противоположния полюс на духа, бях искрено и до опиянение влюбен в глупавия беззаконен свят на случая, в играта на слънчевите и сенчестите петна по светлорозовия пясък на алеята, в различните мелодии на течащата вода. Познавах тези мелодии! Спомнях си една река, на чийто бряг седях някога в Индия, преди хиляда години, като другар на стар лодкар, името му вече не ми идва на ума, опиянен от идеята за единството, не по-малко опиянен от играта на многоликостта и на случая. Мислех за моята любима, за оная част от нейното ухо, която се провиждаше през косите, и от сърце бях готов да се отрека от всички олтари, които някога бях издигал на разума и на идеята, да ги срутя и да съградя нов олтар в чест на онова едва провиждащо се тайнствено ухо. Прелестното ухо можеше да бъде символ и свят знак на това, че светът е единство и все пак е пълен е разнообразие, че красотата е възможна само в тленното, че милостта може да бъде преживяна само от грешниците — символ на тези и на сто други дълбоки и вечни истини, както една Изида, един Вишну или един лотосов цвят.
И как в ниското, в каменното си корито реката шумеше, как обедната светлина трептеше надолу и нагоре по петнистите стволове на платаните! Колко хубаво бе да се живее! Забравено и разсеяно беше дивото желание за смях, изпитано в трапезарията, очите ми се наляха със сълзи, в ромона на своята река долавях дълбоко предупреждение, сърцето ми беше изпълнено от мир и благодарност. Едва сега, след като дълго се разхождах насам и натам под дърветата, ми се разкри, съзрях бездната от раздразнение, обърканост, страдание и глупост, сред която бях живял в последно време. Господи, колко жалко бе моето състояние, колко малко бе потребно, за да се превърна в отвратителен, страхлив човек! Леко заболяване, малко болки, неколкоседмично курортно лечение, период на безсъние — и вече затъвах до шия в лошо настроение и отчаяние. Аз, който бях слушал гласовете на индийските божества! Колко е хубаво, че тази зла, черна магия най-после бе обезсилена, че отново ме обгръщаха въздух, слънчева светлина и действителност, че отново до мен долитаха божествени гласове, отново усещах в сърцето си благоговение и любов!