В паметта си внимателно проследих тези позорни дни, мрачен, учуден и тъжен, а също и с присмех за всички глупости, които ме бяха оплели. Не сега изобщо нямах нужда да посещавам курортното казино, нито толкова достойната игрална зала, вече бях разбрал как трябва да прекарвам времето си. Магията се бе разсеяла.
И когато днес, няколко дни преди завършване на лечението ми, премислям отново как можа да се случи така, когато търся причините за моя залез и за всички тия засрамващи преживявания, тогава ми стига само да прочета която и да е страница от тези бележки, за да видя ясно първоизточника. Не бяха виновни моето фантазиране и бленуване, нито липсата на моралност и буржоазност, а тъкмо противното. Бях направо прекалено морален, прекалено разумен, прекалено бюргерски. И този път направих старата вечна грешка, бях я извършвал стотици пъти и все горчиво се бях разкайвал. Поисках да се пригодя към една норма, да изпълня изисквания, които никой не ми поставяше, жадувах да бъда или да играя ролята на такъв, какъвто съвсем не бях. Отново ми се случи така, че сам изнасилих себе си и целия живот.
Пожелах да бъда нещо, което не бях. Как така? Направих от моя ишиас нещо особено, играех ролята на болен от ишиас, на курортист, на приспособяващ се към бюргерското окръжение обитател на хотел, вместо просто да остана това, което бях. Приех за твърде важни Баден, лечението, средата, ставните ми болки, втълпих си да изтърпя това лечение като покаяние и да оздравея. По пътя на изкуплението, наказанието, на лицемерната набожност, чрез бани и миене, лекар и браминско вълшебство мислех да постигна това, което се постига само по пътя на милостта.
Винаги ми е вървяло така. И тази фамозна курортна психология, която си измътих тук, в топлата вода, е такава една щуротия, опит мислено да изнасилиш живота и би трябвало да не сполучи и да си отмъсти. Нито аз, както за известно време си въобразявах, бях представител на особена философия на болните от ишиас, нито изобщо има такава. Не съществува и мъдрост на петдесетгодишните, за каквато фантазирах в предисловието. Разбира се, възможно е днес моето мислене да е малко по-различно от това преди двадесет години, но моето светоусещане и съществуване, желание и надежда не е по-различно, не е станало нито по-умно, нито по-глупаво. Сега, както и тогава, мога да бъда ту дете, ту старец, ту двегодишен, ту хилядагодишен. И опитите ми да се приспособя, да се пригодя към нормирания свят, да играя ролята на петдесетгодишен, болен от ишиас, останаха без резултат, също както и моят опит чрез средствата на собствената ми психология да се примиря с ишиаса и с Баден.
Има два пътя за избавление — пътя на праведността, за праведните, и пътя на милостта — за грешните. А аз, грешникът, отново сторих греха да опитам с праведност. Праведността никога няма да ми се удаде. И тя, сладко мляко за праведните, за нас грешните е отрова, прави ни зли. Моя участ е отново и отново да предприемам тези погрешни стъпки, както в областта на духовното е моя съдба аз, поетът, непрестанно да подновявам опитите си да овладея света вместо чрез изкуството чрез мисълта. Винаги отново се устремявам към тези далечни и мъчителни самотни ходове, постоянно опитвам с разума и те винаги завършват с едно състояние на болка и обърканост. Но тази смърт винаги бива последвана от ново раждане, винаги отново ме докосва милостта, а мъката и объркванията престават да са лоши, и грешните ходове са били добри, и паденията — приятни, защото са ме изтласквали назад към сърцето на майката, дали са ми възможност пак да преживея милостта.
И така имам желание да прекъсна морализирането върху собствената си личност, не искам да се укорявам за опитите чрез разума и психологията, за опитите за лечение, за паденията и разочарованията, не искам да се разкайвам, не искам и повече да се оплаквам. Нали всичко завърши добре! Нали отново чувам божия глас, естествено, всичко е добре.
Когато днес се огледам в моята стая номер шестдесет и пет, с мен се случва нещо комично, а именно — при мисълта, че скоро ще се сбогувам с тази стая, изпитвам носталгия, сбогуването предварително ми причинява лека болка. Колко често тук на малката маса изпълвах моите страници, понякога обзет от радост и с чувството, че създавам нещо ценно, понякога с неудоволствие и безверие, но все пак отдаден на работата, на опита да разбера и обясня или поне да стигна до искрено признание! Колко често в този шезлонг четях Жан Паул! Колко пъти до полунощ или до разсъмване будувах в това легло в алкова, вглъбен в себе си, като се самообвинявах, като се самооправдавах, като възприемах мен самия и страданията си за притча, за загадъчна картина, в чието тълкуване и разгадаване някога би трябвало да успея! Колко писма получих и написах тук, писма от непознати и до непознати, на които им се струва близка моята отразена в книгите същност и които във въпроси и признания, в обвинения и изповеди търсят у този, когото смятат за сроден, същото, което сам търсех в собствените си признания и съчинения: яснота, утеха, оправдание и нова радост, нова невинност, нова любов към живота! Колко мисли, колко настроения, колко мечти ме навестиха тук, в това малко пространство! Тук в мрачни морни утрини събирах сили, за да отида до банята, когато в болезнените оковани стави предчувствах смъртта, четях плахите знаци на тленността; тук в някои добри вечери следвах моето въображение или се борех с холандеца. Тук в оня щастлив ден, когато четях на моята любима предисловието към психологията, долавях радостта й заради малкото уважение към Жан Паул, когото тя също много обичаше. И накрая цялото време в Баден, лечението, кризата, това, че загубих и отново възвърнах равновесието си, бе за мен важна епоха.