Когато сега обръщам поглед назад към няколкото седмици, прекарани в курорта, у мен, както при всеки обзор, възниква приятната илюзия на превъзходството, на разбирането и вникването, на което в младостта толкова искрено човек се наслаждава при всяко ново стъпало на живота. Виждам страданията на моето „аз“ от недалечното минало, физическите страдания и душевните притеснения и беди, останали зад мен, виждам: фаталното положение е преодоляно и /оня Хесе, който до неотдавна така смешно се държеше в Баден, ми се струва, че стои далеч по-ниско от мъдрия Хесе, който в момента обръща поглед назад. Виждам колко пресилено курортистът Хесе е реагирал на жалки дреболии, откривам смешната игра на неговите обвързаности и комплекси и забравям, че тези дреболии ми се струват малки и жалки само затова, защото вече не са актуални.
Но какво е голямо или малко, важно или неважно? Психиатрите обявяват за душевноболен човека, който реагира емоционално и бурно на малки пречки, на малки дразнения, на малки обиди, засегнали самочувствието му, докато същият човек, овладян, може би преживява страдания и разтърсвания, които на мнозинството от хората изглеждат много страшни. А смигат за здрав и нормален човек, когото дълго могат да настъпват по пръстите на краката, без той да забелязва, оня, който без оплакване и ропот понася най-отвратителната музика, най-жалката архитектура, най-замърсения въздух, но удря по масата и призовава дявола, щом при игра на карти загуби и най-малко. В заведенията много често съм виждал хора с добро име, които минават за напълно нормални и почтени, а за една изгубена игра, особено ако искат да прехвърлят на партньора си вината за загубата, толкова фанатично, толкова грубо, толкова свински проклинат и беснеят, че изпитвам силната потребност при най-близкия лекар да направя предложение за изолирането на такъв нещастник. Има най-различни мащаби и всичките могат да се признават, но някои от тях, било в областта на науката или на настоящия обществен морал, няма да ми се удаде да смятам за свети.
И същият човек, който може да се смее над самоописанието на курортиста Хесе и да го намира доста комичен (за което има право), би бил много удивен, ако започне да описва и анализира точно и в подробности една-единствена от собствените си линии на размишление, някоя от своите всекидневни реакции спрямо околния свят. И както под микроскоп нещо иначе невидимо или грозно, влакънце нечистотия, може да се превърне в чудно звездно небе, също така под микроскопа на една истинска психология (каквато още не съществува) всяко, и най-малкото вълнение на една душа, била тя иначе също толкова лоша или глупава, или побъркана, би се превърнало в свята, смирена, благоговейна пиеса, защото в нея не ще се вижда нищо освен един пример, параболично отражение на най-святото, което познаваме — на живота.
Би било дръзко, ако поискам да кажа, че всичките ми литературни начинания от няколко години насам не са нищо друго освен опит, един извършван пипнешком опит по посока на онези далечни цели, леко слабо предчувствие за онази истинска психология с вселенските Очи, под чийто взор нищо вече не е малко или глупаво, или грозно, или лошо, а всичко е свято и достопочтено. И от някоя гледна точка наистина е такова.
И ако сега, като се сбогувам с тези страници, с последен поглед обзирам цялата моя баденска епоха, то пак остава една неудовлетвореност, остава мъчителност и тъга. Тази тъга не се отнася за моите глупости, за липсата на търпение, за нервността, за прибързаните ми сурови присъди, накратко, за всички мои човешки несъвършенства и грешки, за които зная, че са дълбоко обусловени и необходими. Не, моята тъга, моето усещане за пустота и болка се отнася за тези записки, за опитите да се обрисува по възможност вярно и искрено едно късче от живота. Аз съм мрачен и засрамен, трябва да го призная, не заради греховете и пороците ми, а изключително заради неуспеха на моя езиков експеримент, за твърде незначителния резултат от моите литературни усилия.
И наистина съществува строго определена точка, в която се корени моето разочарование. Може би ще успея да го изясня чрез сравнение:
Ако бях музикант, без трудност бих написал двугласна мелодия, мелодия, която се състои от две линии, от две тонални и нотни редици, които взаимно си отговарят, взаимно се допълват, взаимно се борят, обуславят, но във всеки случай и във всеки момент, във всяка точка от редицата стоят в най-интимно, най-живо взаимно влияние и двустранно отношение. И всеки, който умее да чете ноти, би могъл да разгадае моята двойна мелодия, винаги да види и чуе към всеки тон и противоположния — брата, врага, антипода. Ето, тъкмо това, тази двугласност и вечно появяваща се антитеза на двойната линия, бих искал чрез моя материал да изразя словесно и се трудих с пот на челото, но не се получи. Непрестанно се опитвам отново и ако моите работи придобиват интензивност и тежест, то е единствено от старанието за нещо невъзможно, стихийната борба за нещо непостижимо. Бих искал да намеря израз за двойствеността, бих искал да напиша глави и изречения, където постоянно и едновременно са доловими съзвучие и несъзвучие, където всяко многоцветие постоянно да подкрепя единството, всичко шеговито сериозно. Защото за мен животът се състои единствено в това трептене между два полюса, в движението насам и натам между двете основни опори на света. Бих искал постоянно и с възторг да соча щастливото многоцветие на света и също постоянно да напомням, че в основата на многоцветието лежи едно единство; бих желал постоянно да показвам, че красиво и грозно, светло и тъмно, грях и светост винаги само за един момент са противоречия, са противоположности, че те винаги преминават едно в друго. За мен най-възвишените слова на човечеството са ония двойки, в които тази двойственост бива изразена с магически знаци, няколкото тайнствени премъдрости и сравнения, в които големите световни противоречия се разкриват едновременно като необходимост и като илюзия. Китаецът Лаодзъ е оформил много такива сентенции, в които двата полюса на живота, изглежда, се докосват в проблясването на един миг. Същото чудо, още по-благородно и по-просто, още по-искрено, е извършено от много думи на Исус. На тоя свят не зная нищо по-разтърсващо от това, че една религия, едно учение, една психологическа школа през хилядолетията формират знанието за добро и лошо, за справедливо и несправедливо все по-тънко и по-стегнато, поставят все по-високи изисквания за праведност, послушание и покорство, за да се изкачат накрая до своя връх, че пред бога деветдесет и девет праведници значат по-малко от един грешник в момента на неговото, преобразяване.