Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:
— И аз търся спасение при Възвишения и учениците му — и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.
Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно:
— Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушахме неговата проповед. Говинда чу проповедта и потърси спасение при нея. А ти, достолепни, не искаш ли и ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?
Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без присмех в гласа, му рече:
— Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: „Няма ли и Говинда поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа?“ Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!
Говинда, който не успя напълно да разбере казаното, повтори въпроса си с нетърпелив глас:
— Моля те, драги, — говори! Кажи ми, че не може да бъде инак — че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при Възвишения Буда!
Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:
— Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:
Пожелавам ти да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.
В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:
— Сидхарта! — извика той с тъга.
Сидхарта се обърна към него приятелски:
— Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родословие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от приятелството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.
Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежаха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и отново молеше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:
— Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Възвишения. Как бих могъл да открия в него грешка?
В ранни зори един от последователите на Буда, един от най-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им задължения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.
А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката. Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздрави със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе изпълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мълком с глава в знак на одобрение.
— О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остане при твоите ученици, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.
— Имаш право на това — кротко отвърна Възвишения.
— Зная, че говоря дръзко, — продължи Сидхарта, — но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?
Буда кимна в знак на позволение.
Сидхарта каза:
— О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и следствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е представяно по-неоспоримо. Сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като кристал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществено, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждането и умирането — всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това единство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е съществувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за надмогването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възражение.