Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:
— О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една празнина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позволи ми, жадни за знание човече, да те предупредя, да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави. Всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.
— Не ми се сърди, о, Възвишени! — каза момъкът. — Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мненията не са важни, но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спасението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез познание, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. Това исках да кажа, о, Възвишени, — никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да отбягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това достойно за следванеучение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хиляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството — не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна целта си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец.
Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непроницаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.
— Дано мислите ти не се окажат заблуда — каза достойният за почит. — Дано стигнеш целта си. Но кажи ми, забеляза ли рояка на моите самани, на множеството ми братя, които подириха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?
— Стоя далече от такава мисъл! — извика Сидхарта. — Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не е и по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да продължи да живее и да расте — защото тогава учението, любовта ми към теб, братството на монасите и следовниците биха станали мое Аз!
С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.
— Мъдър си, о, самана! — каза Достойния. — Говориш мъдро. Но се пази от прекалената мъдрост!
Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.
„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се усмихва, да седи, да крачи — мислеше си той. — И аз бих желал да мога така да гледам, да седя и да крача така свободно, така почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровеното на моето Аз.
Видях човек — мислеше си Сидхарта, — един единствен човек, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.
Ограби ме Буда — мислеше си Сидхарта, — той ме ограби и с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта.“
ПРОБУЖДАНЕТО
Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка остава и досегашният му живот, и че той се отделя от него. Докато бавно се отдалечаваше, той размишляваше над това усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъбен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усещане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да станат съществени, и да започнат, да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го е напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа, че вече в него не съществуваше онова, което го бе съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, когото бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напуснал, и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.