— О, изчезвай — замърмори тя и веднага се шокира от лошите си маниери.
Той се засмя и повдигна вежда.
— Толкова ли е зле, а? Виж, аз си мислех разни работи. Ако яздим усилено, можем да стигнем до ранчото на Джон за два дни и половина.
Миранда се втренчи, съсипана от тази мисъл.
— Не мога да седя на седлото, дори ако конят кара в тръс — извика тя.
Той махна нетърпеливо с ръка.
— Говоря за начина, по който яздехме преди. И като казвам усилено, имам предвид усилено. Спираме се само за малко сън.
Миранда се втренчи, като прехвърляше тази идея в ума си. Той искаше от нея да стои в скута му. Ами ако отново я целунеше? Той явно не умееше да владее много добре мъжките си апетити. Ами ако…
— Чета ти мислите — изръмжа той.
— Не можем ли да си вземем почивен ден, да поспим до късно и да си отдъхнем малко? — попита тя с надежда в гласа.
— Какво? — той я погледна невярващо. — Почивка? — той произнесе думата така, сякаш бе на друг език. Миранда осъзна, че за него вероятно бе напълно непозната.
— Виж какво. Ако продължаваме по този начин, ще ни трябва цяла седмица. Ако яздим усилено, няма да си обръщаме внимание, за разлика от вчера. И макар че ще яздим и половината нощ, ти ще можеш да спиш в обятията ми. — Погледът му се закова в нея. — Можем да приключим с това, Миранда.
Тя почувства някаква необичайна тъга при последните му думи. На него не му харесваше да я прекарва през страната, помисли си тя наранена.
— Добре — отвърна тя и вдигна очи.
Той се бе отдалечил безшумно, както винаги.
Миранда бързо разбра какво има предвид Браг под усилена езда. Отначало се уплаши. Яздеха в галоп или тръс, през дерета и хребети, прецапваха през потоци, минаваха по скалисти пътеки, прекосяваха равни долини. Браг държеше ръката си здраво около нея и тя скоро разбра, че няма от какво да се бои. Той бе отрязал ивици от препаската и бе превързал коленете й, понеже тя трябваше да язди разкрачена пред него, каза й той. Сега знаеше защо. Той изобщо не забавяше коня — и бе прав. Концентрацията й инстинктивно бе върху седлото й, докато неговата бе върху коня, терена — както под копитата, така и наоколо — и върху това да я държи.
Веднъж й се стори, че я е хванал опасно хлабаво и тя извика:
— Капитан Браг! Ще ме изпуснеш!
Конят бе минал в лек галоп. Браг се засмя.
— Никога, принцесо. Успокой се. Прекалено си стегната. Опитай се да се слееш с ритъма. Движи малко тялото си. Ето така.
Той пресили движението, което извършваха собствените му хълбоци заедно с коня, напред-назад, но Миранда не бе готова да го изпробва. Всъщност, по неизвестна причина, усещането й за движението на тялото му, което се притискаше ритмично в нея, я накара да се изчерви и ускори пулса й.
— Май не беше добра идея — рече той в ухото й, и я хвана по-стегнато, за да може да усеща реакциите й.
Минаваше пладне, когато Браг дръпна юздите. Според Миранда бяха яздили пет-шест часа. Тя се развълнува от това, че спират.
— О, слава богу!
Браг подкара коня да се качи до възвишението.
— Не бързай да го прославяш — рече той тихо.
Ама не спираме ли? Поне за малко?
— За десет минути, да може да си почине коня — рече той кратко и после Миранда видя защо.
Сърцето й се преобърна. Под тях една придошла река течеше бурно и яростно.
— Не — промълви тя с неподправен страх. — Няма да прекосим това!
Браг слезе от коня и свали и нея.
— Ще трябва. Не се тревожи. Походи малко и се поразтъпчи. Ще потърся някое удобно място за преминаване.
Миранда се загледа нещастно след него, докато той тръгна с бърз ход, като се движеше паралелно с реката. Бяха прекосявали подобни реки и преди — Мисисипи, Червената река, Сабин — но винаги с ферибот. Да не бе полудял?
Той се появи десет минути по-късно, затичан като сърна, спокоен и с лека крачка, като дишаше само малко по-учестено от обикновено. Бе свалил ризата си и гърдите му лъщяха от пот. Спря се пред нея.
— Изглежда ще го направим на около миля нагоре по реката — заяви той спокойно.
Миранда осъзна, че се е втренчила в гърдите му. Мускулите бяха като огромни, твърди плочки, а космите между зърната му се стесняваха като клин, преди да изчезнат в пояса му. Тя се изчерви и го погледна в лицето.
Браг не се смееше. Очите му светеха като въглени, после се обърна и се отдалечи. Започна да слага някои неща в чантата, която не пропускаше вода: колта, пушката си и другите работи, които можеха да се повредят от водата. Миранда осъзна какво ще се случи и се затича към него, докато завързваше пакета към седлото.
— Не! Ти си луд! Как ще я прекосим? — в гласа й се долавяше паника. — Аз не мога да плувам!