Елена бе тъничка, дейна жена, която освен това бе мила и грижовна. Миранда се бе превърнала в нейна слабост още от мига, в който пристигна, и скоро стана ясно, че и Джон, Браг и тримата други мъже, които бяха наети в ранчото също й бяха слабост.
— Красива си, querida — рече тя усмихната. Нямаше един преден зъб, но това не я загрозяваше.
Миранда дори не се и опита да се усмихне. Беше се втренчила в отражението си — сериозна млада жена в бяла коприна, покрита с бяла дантела и перли. Роклята й беше точно по мярка. Деколтето й бе покрито с дантели, както и ръцете й чак до лактите. Макар да беше скрита под дантелите, тя никога не бе излагала на показ толкова много плът преди това — освен пред Браг, разбира се. Сърцето й се разкъсваше от тъга.
— Querida, стой мирно, докато прикрепим булото — рече Елена. Нямаше нужда да го казва — Миранда стоеше като истукан.
— Лельо Елена — рече Бианка, — тя добре ли е?
— Бианка, иди да се погрижиш за гостите, ние сме добре. — Елена умело закрепи с фиби венеца, като пусна булото над главата на Миранда. — Querida, ти се жениш за истински джентълмен.
Миранда кимна.
— Кажи ми, страх ли те е от тази вечер? — тъмните очи на жената бяха мили и проницателни.
Миранда срещна погледа й.
— Малко — гласът й бе нисък и притихнал.
— Знаеш ли какво да очакваш?
Миранда кимна.
Елена се усмихна.
— Първият път ще те боли, но ще е само тогава. Не бой се. Джон страшно много те обича.
— Колко остава? — Миранда дори не си направи труда да довърши изречението.
— Няколко минути. Аз ще сляза долу, освен ако не искаш да остана при теб, естествено. Всички вече са се събрали. Изчакай ме тук, докато се върна.
Миранда кимна и зачака сякаш цяла вечност, макар че в действителност минаха само петнайсет минути. Тя не мислеше. Чуваше всички долу, събрани в дневната, където щеше да се състои церемонията. Щеше да има петдесетина гости, уведоми я Джон, включително и децата. На Миранда не й пукаше. Бе прекалено вцепенена, за да мисли.
Един католически свещеник, който служеше в мисионерската църква, изпълняваше службата. Това бе изповедникът й, любезен мъж с голямо шкембе и весели очички. Отец Мигел не звучеше разтревожен, когато изслуша пълната й изповед, която включваше всичко, което се бе случило по пътя й до Тексас. Даде й леко наказание — един ден пости, размисъл и молитви, през което време тя трябваше да си стои в стаята. Миналата седмица й бе напомнил, че дългът й към Джон като предана, всеотдайна съпруга бе и дългът й към бога.
На вратата се почука и възелът в корема й се затегна. Елена отвори вратата с грейнало лице.
— Ела, nina. Недей да гледаш толкова уплашено. Сеньор Браг дойде, за да те предаде на младоженеца.
Миранда мина като насън през вратата. Срещна златистите му очи и видя някаква ярка светлина да проблясва в тях… безпокойство? възхита? мъка? Осъзна, че той е облечен в костюм и ботуши, с хубава риза от бял лен, а яката и ръкавите имаха лек набор. Попита я:
— Миранда, добре ли си?
Тя го погледна в очите.
— Да — отвърна тя, а гласът й бе едва доловим шепот.
Браг не обърна внимание на Елена, убеден, че Миранда ще припадне всеки момент. Хвана я за раменете и се вгледа загрижено в лицето й. Тексаският въздух бе придал на кожата и мек оттенък на слонова кост, но сега тя бе побеляла като роклята си.
— Миранда, да не вземеш да припаднеш?
— Не, няма, разбира се.
Гласът й страшно го потресе. Той се обърна към Елена.
— Отхлаби корсета й, по дяволите — сопна се той. — Ще кажа на всички да почакат малко.
— Не е много стегнат, сеньор — рече Елена, като се намръщи от неговата фамилиарност. — Тя просто се страхува, горкичката. Прекалено млада е.
Браг обърна разтревожения си поглед към Миранда и видя, че се е втренчила в него. Това го изнерви повече от всякога. Искаше да я прегърне и да я успокои и да й даде малко от безкрайната си сила. Без да обръща внимание на възклицанието на Елена, топ хвана лицето й с топлата си ръка, прокарвайки пръст по бузата й. Усещаше аромата на лилии. Бузите й поруменяха, а това страшно й отиваше. Сякаш по команда се чу пианото.
Очите й се разшириха.
— Откъде се взе пиано?
— Ти не свириш ли? — попита Браг, зарадван да види, че тя излиза от унеса си. Той протегна ръка и тя я пое.
— Разбира се. Обожавам да свиря.
Браг се усмихна.
— Мисля, че ще трябва да попиташ мъжа ти. — Това бе подарък, естествено. Те отидоха до горния край на стълбите и Браг сложи другата си ръка върху нейната и я потупа. — Гледай да не се спънеш.
Гласовете долу бяха приглушени. Браг усети нелеп прилив на гордост, примесен с терзанията му. Всички бяха поразени от красотата и.