Той потръпна и бързо се отърколи от нея.
— По дяволите! Не идвай при мен като на някакво жертвоприношение!
Миранда се изправи.
— Не, Дерек, моля те, сега си даже още по-ядосан.
— Искам ти да ме искаш — рече той накъсано, като я загледа с изгарящи очи. — И избрах да спя тук вън, защото не съм бил с жена от онова проклето барбекю по случай рождения ден. Ако идваш в леглото ми, дръж се така, сякаш ще ти хареса! Поне се преструвай!
По бузите й потекоха сълзи.
— Не мога да направя нищо както трябва! Моля те, дай ми друга възможност.
Той се вгледа в нея и тогава, преди тя да успее да помръдне, я хвана, дръпна я към себе си и я целуна почти брутално.
— По дяволите! Та аз съм обикновен смъртен! — извика той, като я просна по гръб, прокара мазолестите си ръце по гърдите й и раздалечи с колена бедрата й, преди тя да успее да ги стисне. Той я целуна толкова дивашки, че тя вкуси кръв.
Всички приятни усещания се изпариха. Усещаше само страх и леден ужас, че той ще я нарани болезнено. Тялото му затрепери върху нейното, ръцете му обгърнаха и стиснаха гърдите й и той изстена. Протегна се надолу и плъзна ръка между бедрата й, по сухата й плът.
— Проклятие! — изруга той. — Проклятие!
Не можеше да я обладае така, не и когато тя бе уплашена и студена, но не му бе останал контрол. Той бе почти отвъд всяка рационална мисъл. Залепи устата си върху нейната, хвана ръката й и я сложи върху копието си.
— Хвани ме — заповяда той грубо. Пръстите й се стегнаха около него, той движеше ръката й бързо нагоре-надолу по цялата му пулсираща дължина и после изригна и изхвърли семето си върху корема й. Той се строполи отгоре й, плъзна ръце около нея и я прегърна плътно.
Миранда лежеше много неподвижно, без да смее да помръдне, шокирана. Тя разбра какво се случи, но не и защо. Но… беше благодарна. Той й спести голяма болка. Но все пак защо не я взе така, както би сторил един мъж?
— Добре ли си? — попита той нежно.
— Да.
— Съжалявам. Миранда, това продължи твърде дълго. Изгубих контрол, съжалявам.
— Защо го направи по този начин?
— Не исках да те изнасилвам, а ако те бях обладал толкова бързо, щеше да стане точно това.
Миранда се замисли над думите му.
— Но аз мисля, че един съпруг не може да изнасили жена си?
— Може и да имаш известно право — той се поколеба, а после приглади косата й и леко я целуна. — Аз… обидих ли те?
Тя се спря. Сигурна беше, че това, което направиха бе нередно, греховно. Но в известен смисъл той я закриляше. Беше ли я обидил? Тя не беше сигурна. Накрая отвърна:
— Мисля, че не.
Той се извърна настрана и я придърпа към себе си. Искаше да люби жена си както трябва. Искаше да я накара да стене от екстаз. Но как щеше да го стори, когато страстта му я плашеше? Как можеше да сломи съпротивата й подмолно, без тя да разбере? Нима през цялото време не се беше опитвал да направи точно това? Той много добре знаеше, че тя обича да се целува, но той я целуваше само на дневна светлина, когато бяха облечени и извършваха ежедневните си задачи. Хрумна му една мисъл, която бавно се дооформи в съзнанието му. И той се усмихна.
59
Както обикновено Миранда не го чу да се приближава и не знаеше, че е там, докато той не залепи една целувка на бузата й. Тя скочи на крака, изненадана само за части от секундата, а той се засмя, като я обърна и я притисна за миг срещу себе си.
— Трябват ти по-добри уши, жено.
Тя се усмихна, внезапно засрамена. Нямаше го цяла сутрин, бе тръгнал още преди тя да се събуди. Спомни си предишната вечер малко смутена.
— Къде беше?
— На гости — отвърна той. — Тази яхния ще издържи ли до довечера? Вече ядох с брат ми. Но искам ти да хапнеш. — Той й отправи един закачливо строг поглед.
— Отишъл си да видиш… Надж… — тя не можа да продължи.
— Наджилкхисе. На-джил-кхи-се. Аха. Казах му, че утре ще доведа жена си. — Той се ухили.
Миранда си отдъхна, но някак гузно.
— Ти малко ме плашиш, Дерек, като изчезваш за толкова дълго, без да кажеш нито дума. — Тонът й бе укорителен, когато протегна ръка към голямото желязно котле.
Той я спря, като взе ръкохватката от ръката й и премести котлето от огъня.
— Така ли? И защо? — подкачаше я той.
— Ами ако те ранят или стане някой нещастен случай? — Тя говореше сериозно. Колкото и да му се искаше да се мисли за недосегаем — както понякога й се струваше и на нея самата — това не беше така. Той бе само човек.
— Тогава щях да допълзя до красивата си жена, която щеше да ми върне здравето с една целувка.