— Бъди сериозен!
— Изяж си всичко. Този следобед имаме планове. — Той сипа една доста щедра порция от заешката яхния и й подаде металната чиния.
— Какви планове? — попита тя, но седна на един стол от бреза, който Дерек бе направил и послушно започна да яде.
— Изненада — отвърна той. Изчезна във вигвама и след миг се върна, облечен в препаската и мокасините си и понесъл в ръка две от най-малките им одеяла. Тя изяде половината от яденето си, като се чудеше подозрително какво ли е намислил. После върна в котлето това, което не успя да изяде. Улови го, че я гледа намръщено.
— Изядох половината — рече тя бързо, отбранително.
— Да вървим — каза Дерек, протегнал ръка. Миранда я пое и той я поведе в гората.
Той забави крачка, за да е в крак с нея. Пролетта бе разцъфнала. Слънцето грееше ярко, а денят бе съвършено топъл. Лек, свеж ветрец подухваше новопоникналите зелени листа. Птичетата в гнездата над главите им писукаха гладно. Изведнъж Дерек се спря, сложи пръст на устните си и посочи с ръка. Миранда разгледа долината и видя новородено еленче, което се препъваше на дълги, подобни на кокили крачка, а майката лежеше с повдигащи се хълбоци във високата трева.
— Тя добре ли е? — попита загрижено Миранда.
В този момент сърната скочи на крака и започна да облизва малкото си, за да премахне следите от раждането. Сърнето взе да се тика търсещо в майка си и да суче. Дерек я хвана за ръка и те се отдалечиха.
Отведе я до зелена, ухайна поляна, където един блестящ вир украсяваше малко водопадче, не по-високо от човешки бой.
— Какво красиво място — възкликна Миранда. — Това нашият поток ли е?
— Един от ръкавите му — рече Дерек, като се усмихна на очевидната й възхита. Той се наведе и свали мокасините си.
Тя го погледна.
— Какво…? — започна тя и се изчерви, когато той свали препаската си и застана пред нея, сякаш нямаше никаква грижа на тоя свят. Тя извърна лице, но не преди да улови с поглед онази негова мъжка част, която бе държала предната вечер. Само че сега изглеждаше различна.
— Отиваме да поплуваме — рече той спокойно, като се приближи към нея ухилен.
— Дерек — запротестира тя и го погледна внимателно в лицето.
— Свали си дрехите. Отначало водата е малко хладна, но ще свикнеш. — Той се протегна към блузата й.
— Не мога да плувам — рече тя. Чувстваше паника и то не изцяло от перспективата, че ще плува. Тя заотстъпва. Знаеше, че лицето й е почервеняло.
— Миранда, аз съм твой съпруг, така че няма защо да си срамежлива. Начинът, по който изглеждам е нещо естествено, също както и начинът, по който изглеждаш ти.
— Срамежливостта е добродетел — каза тя и хвана китките му, когато той взе да откопчава копчетата на блузата й. — Не ми се плува.
— Ще те науча — рече той твърдо, като свали блузата й, все едно тя не се опитваше да го спре. — И свенливостта не ме радва.
Тя се спря, за да помисли над това. В този момент той смъкна полата й до глезените.
— Дерек!
— Няма да позволя жена ми да се удави някой ден — заяви той, като се протегна към панделката на фустата й. Дръпна я и дрехата се спусна в бял облак на земята.
— Добре — рече тя, като се уплаши от предстоящото действие. — Но ако се удавя сега, вината ще е твоя!
Той се засмя.
— Няма да ти дам да се удавиш, принцесо. Искаш ли да оставиш долната си риза?
— Да!
Той поклати глава от сериозността на тона й, но устата му потрепваше.
— Обаче свали тези проклети дълги гащи.
— Необходимо ли е?
— Искаш ли да се удавиш?
Тя свали мокасините и гащите си, като усети как я обзема паника. Той я погледна. Лицето му бе безизразно, ала тя видя тази гореща трептяща светлина в очите му. Паниката й се увеличи и заедно с нея усети някакво учестено туптене.
— Хайде — подкани я той, като се отдалечи от нея.
Тя ахна, когато той остави достатъчно разстояние между тях, за да може да забележи възбудата му, възкликна и затвори плътно очи. Но видяното остави дълбока следа в съзнанието й. Тя бе изумена.
— Съжалявам — рече той, — но ти си прекалено красива и не мога да възпра реакцията си. Отвори очи!
Тя го направи и го погледна в лицето, а после сведе очи към рамото му. Погледът й започна да се спуска, а после бързо срещна отново златистите му очи. Той се смееше.
— Държиш се като девственица — засмя се той. — Аз… харесвам ли ти?
Тя възкликна, изумена от въпроса.
Лицето му посърна. Той се намръщи, после взе ръката й и я дръпна със себе си във вира. Като се приближиха един към друг, тя забрави за него и започна да се страхува.
— Колко е дълбоко?