— Или да ми стане доживотен приятел, ако му предложа да дойде да я посети с мен.
Курулус се засмя.
— Богаташко момче. Полезен приятел. — Смигнаха си.
Варгос, от другата страна на Криспин, слушаше внимателно и мълчеше. Кася беше останала в хана, където си бяха наели стая предната вечер. Бяха я поканили да дойде с тях — при царуването на Валерий и Аликсана на жените бе разрешено да посещават Хиподрума, — но тя наистина бе уморена и притеснена от кипящия хаос на Града. Варгос също не беше стъпвал тук, но поне беше попадал между градски стени и разполагаше с някаква представа какво може да очаква.
Сарантион опровергаваше всички очаквания — но пък бяха предупредени, че ще е така.
Дългото вървене от крепостните стени до хана близо до Хиподрума видимо бе разстроило Кася. Беше ден на празненство; шумотевицата и човешкото гъмжило по улиците бяха смазващи. Минаха покрай един полугол аскет, кацнал опасно на върха на четвъртит триумфален обелиск, вятърът развяваше дългата му бяла брада. Съдеше в проповедта си пороците на Града пред струпалата се тълпа. Някой им каза, че бил тук от три години. По-добре било човек да не стои срещу вятъра откъм него, добавиха други.
Няколко проститутки обикаляха покрай кръга зяпачи. Карулус намигна на една и се изсмя, щом тя му се ухили и се отдалечи бавно, като полюшваше бедра. После им посочи отпечатъците от сандалите й в уличната прах — ясно бяха изписали: „Ела с мен.“
Кася не се засмя.
И днес реши да си остане в хана.
— Ти наистина ли щеше да се сбиеш с тях? — попита Варгос. Първите му думи този следобед.
Трибунът го изгледа накриво.
— Щях, разбира се. Леонт беше оскърбен пред мен от някакъв си хилав градски фукльо, който дори приличен мустак не може още да си пусне.
— Доста боеве те чакат, ако така ще се държиш тук — каза Криспин. — Имам подозрението, че сарантийците са свикнали да си изразяват мнението свободно.
— Ти ли ще ми говориш на мен за Града, родиецо? — изсумтя Карулус.
— Колко пъти си бил тук?
Карулус се подразни.
— Добре де, само два пъти всъщност, но…
— Значи знам повече за градските нрави от тебе, трибуне. Варена не е Сарантион и Родиас не е каквото е бил, но знам, че ако ще се ежиш за всяко подслушано мнение, както сигурно правиш в казармата, която командваш, изобщо няма да оцелееш.
Карулус се намръщи.
— Той оплюваше стратега. Моя командир. Бил съм се под командата на Леонт срещу басанидите отвъд Евбулус. В името на бога, знам що за човек е. Тая гнида с бащините си пари и тъпия източен халат няма право да споменава името му дори. Интересно, къде ли е било това хлапе преди две години, когато Леонт смаза Въстанието на победата? На това му се вика кураж, кълна се в кръвта на Джад! Да, щях да се сбия с тях. Беше… въпрос на чест.
Криспин вдигна вежда.
— Въпрос на чест. Точно. Защо тогава не можа да разбереш постъпката ми при стените, когато влязохме вчера?
Карулус изсумтя.
— Изобщо не е същото. Можеха да ти отрежат носа затова, че заяви различно име от онова в разрешителното ти. Използването на онези документи престъпление. Кълна се в името на Джад, Марциниан…
— Криспин — прекъсна го Криспин.
Възбудена и не много трезва група Сини се заниза покрай тях, втурнала се към портата.
— Избрах да вляза в Сарантион като Гай Крисп — името, което са ми дали баща ми и майка ми, а не фалшиво. — Криспин погледна трибуна. — Въпрос на чест.
Карулус тръсна категорично глава.
— Единствената причина, единствената, стражата да не ти прегледа документите и да те задържи, щом имената не съвпадат, беше защото си с мен.
— Знам — отвърна Криспин и изведнъж се ухили. — Разчитах на това.
Варгос не можа да се сдържи и изсумтя насмешливо. Карулус се навъси.
— Ти наистина ли се каниш да си кажеш собственото име на Бронзовите порти? В Атенинския палат? Дали първо да не те запозная с някой нотариус за предсмъртно завещание?
Прочутите порти на Имперския прецинкт, впрочем, се виждаха оттук, в единия край на форума. Зад тях се издигаха стените и куполите на императорските дворци. Недалече, северно от форума, скеле, кал и зидария обграждаха строителния терен на огромния нов храм на Святата Мъдрост на Джад, последния импозантен проект на Валерий Втори. Криспин — до вчера Марциниан — бе призован, за да вземе участие в това.
— Не съм решил още — отвърна Криспин.
Самата истина. Не беше решил. Заявлението при митническата порта бе дошло съвсем спонтанно. Още докато изричаше собственото си име, за първи път, откакто бе напуснал дома си, бе разбрал, че след като е в компанията — всъщност под надзора — на половин дузина войници, най-вероятно претрупаната с работа стража, и то в празничен ден, едва ли ще преглежда документите му, и точно така стана. Наеженият и изпъстрен с ругатни разпит на Карулус, след като се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, беше предсказуемо последствие.