Боносус знаеше, че императорът е на друго мнение. Валерий по-скоро щеше да предпочете изобщо да не идва на състезанията и да прати на свое място дворцови особи и гостуващи посланици. Императорът, обикновено толкова невъзмутим, често кипваше и заявяваше, че бил твърде зает да си губи цял ден в гледане на бягащи коне. И обикновено не си лягаше след надбягвания, за да навакса.
Трудовите навици на Валерий бяха прословути още от царуването на чичо му. Тогава, както и сега, докарваше секретари и чиновници до умопомрачение и сомнамбулна истерия. Наричаха го Нощния император и разправяха как го виждали да крачи из коридорите на един или друг дворец посред нощ и да диктува писмо на някой залитащ секретар, докато някой роб или страж върви до тях с фенер, който мята треперливи сенки по стени и тавани. Някои твърдяха, че виждали странни светлини или призрачни привидения да дебнат в сенките в такива часове, но виж, на това чак Боносус не вярваше много.
Седна отново на меката възглавница на мястото си в третия ред на имперската трибуна и вдигна ръка за чаша вино, докато чакаше да започне следобедната програма. Още докато даваше знак, чу познатото почукване зад себе си и пъргаво стана. Ключът на вратата в дъното на имперската ложа прещрака и екскубиторите на пост я разтвориха широко. Валерий и Аликсана влязоха в ложата с Леонт и високата му нова съпруга и още десетина придворни. Боносус падна на колене с другите подранили и изпълни тройния поклон.
Валерий — явно не в особено добро настроение — мина бързо покрай тях и застана до високия си трон пред очите на многолюдната тълпа. Не се беше появил сутринта, но не смееше да не дойде цял ден. Не и днес. Не и в края на празненствата, на последните надбягвания за годината и особено при спомена само отпреди две години за случилото се тук. Трябваше да го видят на Хиподрума.
В известен смисъл изглеждаше извратено, но всемогъщите божествени императори на Сарантион бяха роби на традицията на Хиподрума и властващата в него почти митична сила. Императорът беше възлюбленият син и смъртният наместник на Святия Джад. Богът караше огнената си колесница денем по небето, а сетне — долу през мрака под света всяка нощ, в битка. Колесничарите на Хиподрума се състезаваха в израз на тленна почит към божията слава и войни.
Връзката между императора на Сарантион и мъжете, препускащи по пясъчните писти в квадриги и биги, бе пресътворявана от майстори на мозайка, поети и дори духовници от стотици години — макар клириците гневно да негодуваха срещу хорската страст към колесничари и произтичащата от това склонност да се пропускат храмови богослужения. Това, помисли си той кисело, вероятно бе проблем от над петстотин години, още преди вярата в Джад да се наложи в Сарантион.
Но тази подмолна връзка между трона и колесниците се беше загнездила дълбоко в сарантийската душа и колкото и да негодуваше Валерий заради изгубеното време за администриране и строителни планове, присъствието му тук надмогваше дипломатичното и навлизаше в сферата на святото. Мозайката на покрива на императорската катизма изобразяваше Сараний Основателя в колесница зад четири коня, с победния венец на главата вместо корона. В това имаше послание и Валерий го знаеше. Можеше и да негодува, но беше тук, сред своя народ, за да гледа бягащите в божието име колесници.
Мандаторът — вестителят на императора — вдигна жезъла си от дясната страна на ложата. Моментално последва оглушителен рев, изтръгнал се от осемдесет хиляди гърла. Всички бяха вперили очи в трибуната, очакваха този миг.
— Валерий — ревяха Зелени и Сини, всички събрали се тук: мъже, жени, аристократи, ваятели и ратаи, чираци и дюкянджии, дори роби, пуснати за ден да се повеселят на Дикания. Прословутият с непостоянството си народ на Сарантион през последните две години бе решил, че отново обича своя император. Злия Лизип го нямаше, златният Леонт бе спечелил война и бе завладял земи чак до пустините на мажритите на югозапад, съживявайки спомена за Родиас и неговото величие. — Слава на трижди въздигнатия! Слава на трижди божествения император! Слава на императрица Аликсана.
И хората с право я обсипваха с възгласите си, помисли Боносус. Тя бе една от тях по начин, по който никой тук на имперската трибуна не беше. Жив символ за това колко високо можеше да се издигне човек дори от гъмжаща от плъхове бърлога в недрата на Хиподрума.
С широк жест на всеобхватно благоволение Валерий Втори Сарантийски поздрави възторжените си поданици и даде знак императрицата да пусне кърпата, та тържествената процесия да тръгне и да започнат следобедните надбягвания. Един секретар вече се беше присвил долу — скрит от тълпата зад мраморния парапет на катизмата — и се готвеше да се справи с несекващата диктовка на императора, която щеше да продължи и тук, докато конете препускат. Валерий можеше и да е отстъпил пред изискванията, наложени му в този ден, тоест да се появи пред народа си, да е с гражданите тук, на Хиподрума, но със сигурност нямаше да пропилее целия си следобед.